УЧЕНИЕТО НА СВ. АП.ПАВЕЛ ЗА ЖЕНАТА

П Л А Н  З А  Р А Б О Т А

Тема: УЧЕНИЕТО  НА  СВ. АП.ПАВЕЛ ЗА  ЖЕНАТА

 

 

В  Ъ  В  Е  Д  Е  Н  И  Е

/поставяне на проблема /

 

I. БИБЛЕЙСКИЯТ ВЪЗГЛЕД ЗА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО НА ЖЕНАТА С ОГЛЕД РАЗКАЗА ЗА СЪТВОРЕНИЕТО НА ЧОВЕКА И ПОСЛЕДСТВИЯТА ОТ ГРЕХОПАДЕНИЕТО.

А/ СЪТВОРЕНИЕТО НА ЧОВЕКА.

Б/ ГРЕХОПАДЕНИЕТО.

В/ ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ПОЛОВЕТЕ.

ІІ. ЖЕНАТА В ДРЕВНИТЕ КУЛТУРНИ НАРОДИ ДО ИДВАНЕТО НА ГОСПОД ИИСУС ХРИСТОС.

А/ РЕЛИГИОЗНО – НРАВСТВЕНОТО СЪСТОЯНИЕ НА ДРЕВНИЯ ЕЗИЧЕСКИ СВЯТ.

Б/ ОТНОШЕНИЕТО НА ДРЕВНИТЕ КУЛТУРНИ НАРОДИ – ГЪРЦИ, РИМЛЯНИ И ИУДЕИ КЪМ ЖЕНАТА.

1.   В ДРЕВНА ГЪРЦИЯ.

2.   В ДРЕВНИЯ РИМ.

3.   В ИЗРАИЛСКИЯ НАРОД

·         ЗА СЕМЕЙСТВОТО И ПОЛИГАМИЯТА В ЕВРЕЙСКИЯ НАРОД.

·         ЗА РАЗВОДА.

 ІІІ. ЖЕНАТА ПО ВРЕМЕТО НА ГОСПОД ИИСУС ХРИСТОС И АПОСТОЛИТЕ.

А/ ОТНОШЕНИЕТО НА ГОСПОД ИИСУС ХРИСТОС КЪМ ЖЕНАТА.

Б/ ОТНОШЕНИЕТО НА СВ. АПОСТОЛИ КЪМ ЖЕНАТА.

 ІV. УЧЕНИЕТО НА СВ. АП. ПАВЕЛ ЗА ЖЕНАТА.

А/ КОЙ Е АП. ПАВЕЛ.

1.    ПОВЛИЯН ЛИ Е АПОСТОЛЪТ ОТ СВОЕТО ВЪЗПИТАНИЕ И ОБЩЕСТВОТО В КОЕТО Е ЖИВЯЛ В ОТНОШЕНИЕТО СИ КЪМ ЖЕНАТА.

2.    АНТИФЕМИНИСТ ЛИ Е АП. ПАВЕЛ.

Б/ СЪЩНОСТ НА УЧЕНИЕТО НА АП. ПАВЕЛ ЗА ЖЕНАТА.

1.  РАВЕНСТВО НА ПОЛОВЕТЕ: “ НЯМА МЪЖКИ ПОЛ, НИ ЖЕНСКИ” / Гал. 3: 28/.

2.  ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ПОЛОВЕТЕ, ОСНОВАНИ НА ХРИСТИЯНСКАТА ЛЮБОВ: “ВСИЧКО У ВАС ДА СТАВА С ЛЮБОВ” / 1 Кор. 16: 14/.

3.  НОРМИ НА ХРИСТИЯНСКО ПОВЕДЕНИЕ В ОБЩЕСТВОТО: “ ВСИЧКО ДА СТАВА С ПРИЛИЧИЕ И РЕД” / 1 Кор. 14: 40/.

V. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В Ъ В Е Д Е Н И Е

 

 

В това кратко изследване правя опит да изясня Християнския идеал за жената, като покажа как Християнството защитава човешките достойнства и права на жената и заедно с това отдава дължимото на нейните специфични особености, обусловени от различията на половете, въз основа на които определя и нейното отношение към мъжа, нейното положение, участие и значение в църковно – обществения живот, който пък от своя страна се обуславя както от закона за любовта, така и от възгледите на  Господ Иисус Христос за нейната достойна човешка личност.

Разрешението на този богословски проблем – различието на половете и как това различие се съчетава с Единството Божие, чиито образ и подобие са мъжа и жената, - твърде отдавна вълнува съзнанието на всички християни и най – вече на жените – християнки, желаещи да вземат активно участие в живота на Църквата. И днес, когато жената участва наравно с мъжа в културно – обществения живот и достойно се съревновава с него, тази тема добива особена актуалност, въпреки сложността на проблема, който може би е прекалено дълбок, за да проникне в него човешкото съзнание.

От културно – историческа гледна точка, а и от пасторологическа, особен интерес представлява излизането на жената на попрището на обществения живот, като не по – малък интерес за съвременната християнка представлява и участието и в църковния живот от самото начало на Църквата, където тя може да намери прекрасни примери за подражания.

На пръв поглед осъществяването  на поставената задача не представлява особена трудност. Но като се вземе предвид, че изворите от които могат да се почерпят сведения за Учението и отношението на Християнството към жената не съдържат каквито и да било обстойни данни, а само откъслечни наредби и съвети от страна на св. ап. Павел във връзка с участието на жената, както и поведението и в християнското общество, ясно проличава трудността на задачата. Поради това човек не може да си позволи дори да си помисли, че може да създаде такава картина, в която да бъде пълно и съвършено отразено както отношението към жената, така и нейното участие в църковното общество, т. е. в църковно – обществения живот.

За да представим по – ярко висотата и самобитното съвършенство на християнският идеал за жената, за да бъде разбрана високата оценка, която Спасителят дава на личността на жената и мястото което св. ап. Павел и отрежда в обществото, трябва да направим кратък исторически преглед на положението и у древните културни народи, сред които се разпространява Християнството, както преди това споменем за първоначалното състояние на човечеството.

І. БИБЛЕЙСКИЯТ ВЪЗГЛЕД  ЗА ПРЕДНАЗНАЧЕ-НИЕТО НА ЖЕНАТА С ОГЛЕД РАЗКАЗА ЗА СЪТВОРЕНИЕТО НА ЧОВЕКА И ПОСЛЕДСТВИЯТА ОТ ГРЕХОПАДЕНИЕТО.

 

А. СЪТВОРЕНИЕТО НА ЧОВЕКА[1]

 

Още от първите страници на Библията, в зората на новосъздадения материален свят, ни се представя акта на сътворението на човека – сътворен от Бога по образ и подобие Божие / Бит. 1: 26/ . Първо бил сътворен Адам, а после от неговото ребро била създадено подобна нему помощница / Бит. 2: 18/ - жената Ева.

За сътворението на човека Свещеното писание ни повествува в първа глава на книга Битие, където четем: “ ..рече Бог:  да сътворим човек по Наш образ,(и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята. И сътвори Бог човека по свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.” /Бит. 1: 26-27/. Светите отци и учители на Църквата ни посочват, че при сътворението на човека творческото Божие действие се проявява не така, както при другите Божия творения, а някак по – особено, т. е. имало е съвет между лицата на Пресветата Троица.[2] Бог Отец се съветвал с другите две лица на Пресветата Троица – Бог Син и Бог Дух Светий, да сътворят “ човека ” – на еврейски “Адам”, която е нарицателна дума за човек изобщо – мъж  и жена. Еврейската дума “ Адам “ употребена без член (в еврейския текст, както е тук) означава изобщо човек – мъж и жена; тя е собствено име на първия мъж Адам, която е употребена членувано.[3] По - частно за сътворението на мъжа се говори в Бит. 2: 7, а за сътворението на жената - в Бит. 2: 21- 23.

От повествованието на Мойсей става ясно, че човекът е коренно различен от останалите творения на Бога. Той не е само завършек на творението, а и негов венец, висше същество, чрез което творението изобщо ще трябва да се съединява със своя Творец. Той е “род Божий”, а не някакво животно от висша порода.[4] 

Според Божия промисъл човекът трябва да бъде: 1. “ образ Божий”, т. е. отражение на Бога, да има духовна, разумна, безсмъртна природа; В това е неговото предимство и главното му отличие от всички други твари – той бил съвършен по душа и тяло; 2. “ подобие Божие”, т. е. да има способността на духовно издигане и съвършенство към първообраза си.

Според светоотческото разбиране, прието от Православната Църква, образът Божий се намира в духовната природа на човека, т. е. той е даденост и дар, а подобието е задача за Богоуподобяване, т. е. то се състои в постоянния стремеж към развитие и усъвършенстване духовните сили на човека.[5]

 Като вземем под внимание разказа за сътворението на човека от Бит. 2: 7, в която се казва, че Бог създал телесната природа на човека от пръст - материя, а духовната Той  му дал от Себе си, ще стане ясно, че човекът е ново Божие творение – най – съвършеното от всички земни същества и много близко до духовните същества и Бога. Това свидетелства, че у човека има две начала – видимо и невидимо, духовно и телесно. С благословението от Бит. 1: 28, Бог е дал на човека способността да ражда подобни на себе си по тяло и душа, да се развива, да се издига над природата и

 тварите и като участва по този начин в самият акт на творението да стане истинско отражение на своя първообраз Бога. Властта на човека над природата не бива да се разбира като външна власт и господство над нея, а като подпомагане за усъвършенстването и за да стане Царство Божие на земята. Цялата вселена трябва да вземе участие в служението на Бога, в изграждането на Царството Божие на земята /Римл. 8: 19 – 21/. [6]

Създадения по Божи образ човек се намира в една неповторима взаимовръзка с Твореца. Божието слово, чрез което той живее /Мат. 4: 4/ го издига над творението и го удостоява с достойнството да бъде Божие чедо.

 Казаното в общия разказ за сътворението на света и човека /Бит. 1: 26 – 28/ е разяснено от св. Писание в Бит. 2: 7 и както видяхме по – горе човекът станал жива душа, съзнателна личност с безсмъртна душа  и способност за възвишен духовен живот. Следователно човекът е духовно – телесно същество, което се явява връзка, звено между видимия, физическия свят и невидимия духовен свят, [7] цар на природата и земята с безсмъртната си душа – образ на Бога.[8] Мнозина, според проф. Иван Марковски, виждат тук /Бит. 2: 7/ наивност, граничеща с детинщина, но такова погрешно разбиране се дължи на обстоятелството, че неправилно се четат и разбират тия думи… С особения начин на описание на сътворението на човека, писателят е искал фигуративно да изкаже своята мисъл за човека, че той има особена богоподобна същност, различна от  другите твари.[9]

 В следващите стихове на Битие – 2 глава ни се разкрива историята за отношението на Бога към човека: как Бог устроил блажения живот на нашите прародители в рая. Там човекът трябвало да прояви дейност, съответстваща на царственото му положение пред тварите и със нравствено свободната си воля да се издига към всеблагия и всесъвършен Създател. Човекът се развивал физически и духовно като се грижел за райската градина и имал възможност да изучава законите на природата, да обогатява своите познания, да развива своите умствени способности /Бит. 2: 20/ и да се упражнява в доброто. Неговата свободна воля като частица от безграничния свободен дух, вложен му непосредствено от Твореца,[10] не изключвала възможността да върши зло, и изкушението и възможността да съгреши не му били отнети, за да може да прояви своя свободен избор в посока на покорното изпълнение на Божията воля. Човекът, както и ангелите преди него, има възможността свободно да избере – да приеме ли свободния ред установен от Твореца и неговия Божествен разум и любов и да му се подчини доброволно или да го отхвърли и да поеме върху себе си всички последствия от това. Бог отблизо общувал с човека, като по този начин облагодатявал естествените му сили. Той беседвал с него и го въвеждал в светлината на Богопознанието. А за укрепване на духовните сили на човека Бог дал заповедта да не ядат от “дървото за познаване на добро и зло” /Бит. 2:16 – 17/, като му открил,че ако яде от него “без друго ще умре”.  Изпълнявайки тази заповед, човекът съзнателно и свободно се отдалечавал от злото и вършил доброто, като подчинявал своята воля на Божията. Така човекът изразявал пълната си преданост и любов към Бога и се утвърждавал в доброто. С помощта на Божията благодат той придобивал съвършенство и святост и все повече и повече се  приближавал към първообраза си. Несъмнено надареният с разум човек е притежавал и необходимата способност да различава доброто и злото, и Божията забрана да не яде от плодовете на дървото за познаване на доброто и злото не е произволна прищявка, а опит за закрила на новия, по – крехък род от противоречивата сложност на Вселената, в която вече съществува не само добро,

но и зло, не само блаженство, но и страдание, а е и средство за опитното прилагане на това различаване. Поради това е и дадено такова име на самото дърво.[11] / В св. Писание на много места и неща се дават имена, които означават случилите се при тях събития./

За пълното развитие на човека като личност е било необходимо да общува с друг подобен на себе си “помощник, нему подобен” /Бит. 3: 20/ . Адам не намерил такъв сред животните, та които дал имена, и какъвто всяко едно от тях имало. Тогава Бог дал дълбок сън на Адам и от реброто му създал жената, създал му  другарка /Бит. 3: 21 - 22/, същество подобно на него, и жената – Ева станала “майка  на всички живеещи” /Бит. 3: 20/. Бог създал жената не от пръст, земна материя, от каквато бил създаден Адам, а от реброто на последния /сравни 1 Кор. 6: 8 – 11; 1 Тим. 2: 11 – 13; Ефес. 5: 25 – 26/ - нещо, което разкрива единството в природата на мъжа и жената и цялото човечество. Това единство определя и естественото чувство на взаимно разположение, общение и привързаност между двата пола и хората изобщо. Събуждайки се Адам видял в жената отделна от него своя другарка, кост от костите му и плът от плътта му, затова я нарекъл жена /евр. “иша” от “ишъ”-мъж/, което означава “взета от мъжа си”/ Бит. 2:23/. Адам свързал живота си с нея, като едно цяло, според благословението на Твореца: “Затова ще остави човек баща си и майка си, - и ще се прилепи /евр. поглъща, уподобява/ към жена си; и ще бъдат /двамата/ една плът” /Бит. 2:24/. Така поради силното си естествено чувство на любов към взетата от него жена, мъжът ще остави родителите си и ще се уподобява на жена си духовно, т.е. те ще бъдат взаимно проникнати от еднакви интереси, духовно обединени, двамата ще представляват една плът.[12]

На пръв поглед новият разказ за сътворението на Адам и Ева във втора глава на кн. Битие е само допълнение и по- подробно изясняване на повествуванието в първата глава за сътворението на хората, а не изобразяване на някакво ново творение, както се опитва да го представят някои изследователи на библейския текст. Например Джеймс Джордж Фрейзър в книгата си “Фолклорът в Стария завет” като разглежда хронологията на сътворението на човека- респективно на мъжа и жената, погрешно счита, че между текстовете на Бит. 1: 26- 27 и Бит. 2: 7, 27- 28 има различие и пълно противоречие в описанието на едно и също съдбовно събитие. Още по- неправилно е схващането му в твърдението, че сътворението на жената “бележи най- ниската точка на Божественото творчество, от което личи женомразството на автора и долното мнение което той имал за нейната природа.”[13] Подобно схващане лежи и в основата на съвременните феминистични течения и техните поддръжници, които обвиняват в антифеминизъм не само библейските автори, но и някои от светите отци и учители на Църквата, като Блажени Августин, Тома Аквинат и др.[14] Различието между двата текста Дж. Фрейзър обяснява с обстоятелството, че те са извлечени от различни и независими един от друг документи, наречени жречески и яхвистки кодекси, “допълнително съчетани в една книга от редактор, който ги е обединил, без да се старае навсякъде да смекчи или да съгласува техните несъответствия.”[15]

Подобни схващания са неправилни, защото акта на сътворението е свободно Божие действие целящо да ни посочи величието на Бога. Затова всички живи същества, включително и човека, са създадени от вече сътворената материя (Бит. 2: 7- 19). Тук библейският разказ има дълбочина и достойнство, каквито не се откриват в другите древни легенди за сътворението, които той посочва в своята книга от стр. 20 до стр. 32. “ Не един екзегет е заявявал, че това са два отделни разказа, казва проф. Боян Пиперов, но текстът не ни позволява да ги схващаме така.”[16]

Що се отнася до последователността на сътворението ще подчертаем, че “библейските писатели понякога се стремят да наблегнат повече на самите факти, отколкото на техния ред. Така се избягват различните трудности при тълкуването. Затова ще отбележим, че при подреждането е налице последователна схема, но нещо се губи, ако тълкуването насила се вкара в ненужни ограничения. В целостта си разказът е поетичен и не се поддава на строги научни съпоставки”.[17] 

Както вече се убедихме, първите хора са били съвършени, доколкото това е възможно за творното битие. Те със своята божествена външност и детска чистота са поставени в райската градина, която им дава всичко в изобилие, но и им предоставя и свещеното право и задължение на съзидателен труд. Цялата природа е създадена за да им служи и да ги радва. Те били голи и не се срамували (Бит. 2: 25). Срамът като чувство е бил непознат на нашите прародители. Низки страсти, похот и поквареност, нечисти мисли и пожелания не замъглявали светлото състояние на духа им. Послушни на Бога както във вътрешното си настроение, така и в действията си, те били чисти и устремени към духовно съвършенство, в състояние на бързо и хармонично развитие на техните сили и способности. Те се чувствали блажени и според думите на св. Йоан Златоуст, живеели като ангели.[18] Тази Божествена хармония и нравствена чистота царяла и между първите хора, във взаимоотношенията помежду им. Още в момента на сътворението на първата жена е определено и нейното човешко достойнство и духовно равенство с мъжа. В техните взаимоотношения трябвало да царства любовта, както подобава на същества, които имат общ произход- от един небесен  Отец, сродни по плът и по Дух.[19] Жената е също такова духовно същество, каквото е мъжът, напълно равно с него в духовно- нравствено отношение;  нейните духовни нужди, потребности и стремления като човешка личност са същите като при мъжа. Тя е била сътворена като другарка и помощница на мъжа:  “ И рече Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник нему подобен.”(Бит. 2: 18); без нея съществуването на мъжа било непълно и той изпитвал нравствена неудовлетвореност. В Библията е посочена и една друга цел за създаването на двата пола: размножаването на човешкия род (Бит. 1: 27- 28, 2: 18- 20); такава е библейската идея за брака, в който два живота трябвало да се представят за един: [20]” и ще бъдат /двамата/ една плът”(Бит. 2: 24). Двамата първочовеци са идеалната съпружеска двойка – моделът за съвършеното взаимоотношение между половете. Влюбени един в друг и изпълнени с взаимно уважение, те са две равностойни човешки същества – прекрасни, достойни, богоподобни. Първият човек  се е отнасял към жена си като към самия себе си, между тях царяла пълна хармония, взаимна любов ги съединявала като че ли в едно тяло и един дух. Заедно с това и двамата добре разбирали своята нееднаквост и помнели, че са създадени различни. (Неправилно е да се мисли, че “ редът в природната йерархия” – последователността в реда на сътворението - първо мъжа, а после жената, прави мъжа по – съвършен и господар на жената. Напротив, това е само един исторически факт, който подчертава единството на природата им и нейното многообразие в нееднаквостта на половете, които се стремят към единение и взаимно допълване на своите различни характери.)

На Адам и Ева в рая е предоставено изобилие от всички райски наслади и радости. Единственото изискване към тях е да зачитат природния ред и отвън, и вътре в себе си – да знаят мястото си в световната верига между ангелите над тях и зверовете под тях и да не се опитват да го променят за своя изгода, да спазват съотношението помежду си с произтичащите за всекиго задължения и да не допускат страстите да възтържествуват над разума и да подведат волята им. Ако не се изкушат да вкусят от забранения плод, те никога няма да разберат какво представлява света отвън, но и никога няма да бъдат подложени на неговите беди. И така, първите хора имат да избират между защитената невинност и трагичния опит, между съобразяването с всемирния ред и неговото опасно нарушаване. Дървото на познанието е изправено пред тях като въпрос – едно непрекъснато изпитание на човешката вярност към неговия Създател – Бога.

Високото съвършенство на духовната и телесната природа на човека трябва да има и определено от Бога високо предназначение: да се наслаждава на живота и да изпитва блаженство, чийто извор е усъвършенстването и богоуподобяването на човека, способността за разумно, свободно изобразяване в себе си свойствата на своя Творец. “ Бъдете святи, както съм свят Аз, Господ Бог ваш” (Лев. 11: 44), заповядва Бог на израилския народ ; а Спасителят  ни казва: “  Бъдете съвършени, както е съвършен вашият небесен Отец” (Мат. 5: 48). Съвършенството е залог за самото блаженство.[21]

Адам и Ева са създадени съвършени като ангелите и дори по – съвършени от тях, те са образ и подобие на Бога; ако не бяха тъй съвършени Творецът не би им възложил изпитание на тяхното послушание и не би могъл да ги съди за непослушанието им.

Б. ГРЕХОПАДЕНИЕТО

 

Библейският разказ за грехопадението мнозина смятат за обикновен мит. В същност той е напълно и дълбоко психологически правдив и има всички вътрешни признаци за историческа достоверност. [22]  В рая първите хора трябвало да покажат отношението си към Бога, т. е. дали предпочитат служението на Бога и изпълнението на Неговите заповеди, или своите желания. Но гордият, падналият, злият дух, дяволът завидял на блаженото състояние на Адам и Ева в рая и си поставил за цел да разстрои техния живот. Чрез змията той изкушил първата жена – Ева, като предизвикал у нея съмнение в любовта и доброжелателството на Бога към тях; Предизвикал в нея чувство на недоверие и неприязън към самия Бог. Дяволът умишлено извратил съдържанието на Божията заповед и се престорил, че не може да разбере как всеблагия Бог забранил да се ядат плодовете на райските дървета: “ Истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?” (Бит. 3: 1). Така подведена жената отговорила, че могат да ядат от плодовете на всички дървета в рая, но само за плодовете на дървото посред рая Бог е казал: “ не яжте от тях и не се докосвайте до тях, за да не умрете.” (Бит. 3: 2 – 3). Тя изопачила Божията заповед и с прибавката “ не се докосвайте до тях” подчертала несправедливостта и строгостта на тази заповед. Така Ева издала душевното си състояние, отношението си и чувствата си към Бога. С това тя показала, че не любовта и предаността и към Бога я карат да спазва Божията заповед, а страха, че ще умре. След като внесъл смут в сърцето и дяволът открито започнал да клевети Бога и да я съблазнява, като употребява открита лъжа, казвайки: “ не, няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло.” (Бит. 3: 4 – 5).Така умело използвайки вложения у човека стремеж към богоуподобяване, той изтъква, че Бог дал тази заповед не за духовното израстване на човеците, а за да осигури господството  си над тях, да ги държи в подчинение и зависимост, и за да не станат равни на Него богове. /Неправилно тълкувайки разказа за грехопадението на първите хора, Дж. Фрейзър в спомената по – горе книга, стр. 32 – 37 описва Бога като “завистлив, егоистичен и злобен”, неискащ да даде на човека както знание, така и безсмъртие./  Тези коварни думи изцяло разтърсили духовната природа на жената, извикали редица въпроси, породили съмнения в Божията всеблагост и желания, противни на ясно изказаната Божия воля. Ева пожелала да постигне съвършенство самостоятелно – с лични средства, чрез забранените плодове, с пълна увереност, че несъществуващата магическа сила на тези плодове мигновено ще я направи по – съвършена. В нейната душа се разпалило гордото и самолюбиво желание да стане Бог. Впила поглед в забраненото дърво и видяла: първо, че дървото е добро за ядене – у нея се появило силно желание да угоди на плътта си, появил се стремежът към чувствените удоволствия – “похотта на плътта”; второ, че е приятно за гледане – появил се у нея стремежът към земните блага – “похотта на очите”; и трето, че е много желано, защото дава висше – божествено знание, издига човека, прави го бог, така се зародил в нея стремежът към почести и слава, високомерието – “гордостта житейска”. Трите най – главни греховни пожелания: “похотта на плътта”, “похотта на очите” и “гордостта житейска” (1 Йоан 2: 16) силно овладели душата на жената и тя предпочела тях пред послушанието към Бога. Взела от плодовете и яла, дала и на мъжа си и той ял, подбуден и овладян от стремежа да стане Бог. Така първите хора злоупотребили със своята свобода и напълно съзнателно скъсали духовните връзки с всеблагия си Създател и Промислител и престъпили категоричната заповед да не ядат от забранените плодове. Извършено било съдбоносното престъпление, настъпило ужасно падение. Грехът на нашите прародители бил неокачествимо духовно престъпление (Рим. 5: 12; 1 Кор. 15: 21 - 22; 1 Тим. 6: 14) .[23]

Така грехът се откроява като човешки бунт против Бога и гордост на човечеството, предизвикана от привидната му независимост. Проф. Пашев пише: “ Грехът е духовно - нравствено явление, произтичащо от свободното и съзнателно самоопределение на човека, което нарушава както Божията заповед, така и естественото развитие на положителните духовно – нравствени  сили на човека. Нарушението -  отричането на Божията  воля и появилият се егоизъм в човека явно са насочени против Бога, и водят до отчуждение и отпадане от Него”.[24]

Още щом вкусили от забранения плод, вместо да почувстват божествена сила и знание, очите на двамата прародители се отворили за да видят безсилието си  - разбрали, че са голи, че са изгубили невинността си, че са станали роби на чувствата си. Адам и Ева осъзнали вината си и незабавното си отпадане от Бога. Нравственото чувство, досега чисто и несмущавано, заговаря. Съвестта им е смутена от голотата, която видели у себе си и изпълнени със срам и смут те скрили голотата си зад препасници от смокинови листа. Страхът и срамът ги заставят да се скрият от лицето на Бога, чийто глас те чули (Бит. 3: 7 – 8). Епохата на невинността си отишла. Невинната детска чистота на първите хора пропаднала. Истинската човешка същност, сътворена по Божия образ и подобие била помрачена, а с това и всички духовни сили на човека, макар образът на Бога у човека да не е изличен.[25]  В хората става вътрешен преврат, чиито отражения веднага се проявяват и върху физическата природа, която проявява враждебност и предизвиква редица бедствия и трудности свързани с духовния и физическия живот на човека. Земята изгубила от производствените си сили и вместо добри и изобилни плодове, тя започнала да ражда тръни и бодли (Бит. 3: 18).[26] / Психическите и духовни основи на тоя преврат са достатъчно ясни и са доказани от многовековния човешки опит. Човешките усилия са прокълнати да не успяват. Исторически най – големите постижения на човечеството често довеждат до огромни злини, тъй като се прилагат неправилно и с тях се злоупотребява. /[27]

  Въпреки стореното престъпление всеблагия Творец дал възможност на съгрешилите да се покаят за непослушанието си. Грехът обаче лишил от чистота сърцата им и вместо да се разкаят и да молят за прошка и помощ, те започнали да се оправдават за да снемат от себе си отговорността, която трябвало да поемат непосредствено след извършеното престъпление. Те не проявили ни най – малък намек за покаяние, а напротив, като се опитвали да избегнат отговорността я прехвърлят на другиго. Адам  не само се оправдавал с Ева, но като че ли дръзвал да упрекне Бога за това, че му дал жената, която го съблазнила. Ева хвърлила вината върху змията (Бит. 3: 8 – 13). Така сърцата на нашите прародители загрубели, любовта им към Бога и вярата в Неговата милост не се пробудили в най – съдбовния момент след падението, за да се разкаят и подирят опрощение и помощ.[28] “ В душата на човека станало отделяне на неговото “ Аз“ от Бога: човекът избрал своята собствена насока на волята към лично нравствено съвършенство.”[29] Изявявайки своята независимост от Бога, човешкият род поставя под въпрос самата същност на своето съществуване и отхвърля почитанието и любовта, които са правилния отклик на Божието величие и милост. Оттук животът им се превръща в робство на страха от смъртта (Евр. 2: 14 – 15) и в борба със злото.

 Бог не останал безразличен към греха и злото. След като Адам и Ева с нищо не показали, че се разкайват, макар и да почувствали дълбочината на падението си и да не изгубили съзнание за лична отговорност, Бог изрекъл своята справедлива присъда съчетана с неговата велика милост (Пс. 84: 11). Божията реакция обикновено се определя като гняв. И този божествен гняв е последователен, той не е въпрос на каприз, нито избухва на пристъпи, както човешкия гняв, който Дж. Фрейзър се опитва да препише на Бога, описвайки Го като “ злобно и сприхаво божество” на което досвидяло да даде на човека както познание, така и безсмъртие. Но Божият гняв не е белег на неовладяност, а е решително неодобрение, произлизащо от Божията святост. То е отхвърляне на греха, изпълнено не със злоба, а със справедливост. Неговата присъда е справедлива и правдата определя Божието наказание за греха (Рим. 3: 8).[30]

  След грехопадението и изгубването на равновесието в духовните и физическите сили на човека, благословения от Бога акт за размножаване на човешкия род – раждането на деца (Бит. 3: 16) – трябвало да се съпровожда за жената с необикновени болки (Бит. 3: 16). Едновременно с това жената, създадена за помощница на мъжа, след грехопадението трябвала да бъде в зависимост от мъжа и той да господарува над нея (Бит. 3: 16). Само с религията на изкуплението, само с основаването на християнската Църква, само в “ благодатно – синовния организъм” изгубените с грехопадението права на жената са възвърнати (Гал. 3: 28; Еф. 5: 25 и др.).[31] Заради това, че Адам послушал жена си, вместо да я отклони от съблазнителните и небогоугодни мисли и желания, Бог го наказал с мъка и пот на чело да изкарва прехраната си и го лишава от получената благодат от дървото на живота, която запазвала тялото му от разтление и му давала възможност да бъде безсмъртен, като предоставя тялото му само на естествените му сили, водещи към смъртта, в следствие на което ще се върне в земята, от която е взет, защото е пръст и в пръстта ще се върне (Бит. 3: 17 – 19). Смъртта е рожба на греха. Тя не е естествено явление, присъщо на човека, който бил предназначен за вечен живот и по тяло (Бит. 3: 22). Тя станала действителна заради личното участие на човека в греха и е наказание за греха (Бит. 2: 17; Римл. 6: 23). Смъртта бива: смърт духовна, която се състои в отдалечаване на човека от Бога, източника на живота (Откр. 2: 11; Мат. 25: 41), и смърт телесна, т. е. след като човекът ял от забранения плод, станал смъртен: грехът внесъл в организма му повредата и разстройството, болестите и отслабването.

След Божията присъда за тежката земна участ на човека, Адам и Ева не изпаднали в отчаяние. Те с дълбока пламенна вра приели Божието обещание за “ семето на жената ”, което щяло да смаже главата на змията. /“ Семето на жената “ -  Победителят на дявола, Изкупителят, Месията, Христос. / Греховното естество не може да се промени само с човешки усилия. Човек сам не може да се спаси от греха и неговите последствия, нито може сам да се подчини на Божия закон (Римл. 7 гл.), нито да разпознава неговата истина (1 Кор. 2: 14). По думите на Иисус Христос лошото дърво не може да роди добър плод (Мат. 7: 18). Единствената възможност за промяна е Бог да ни приобщи към Себе Си (Йоан 3: 3 и сл.; 6: 44 – 45). За човешката природа психологически, нравствено и духовно е невъзможно да възприеме всеобхватността на Божия дух. Затова и в Новия завет се набляга на Божията милост. Поради това и Христос казва, че без него хората не могат нищо да направят (Йоан 15: 5). В Библията никога не изчезва надеждата, защото тя свидетелства за постоянната загриженост на Бога да дава опрощение и окончателно да унищожи греха чрез живота, смъртта и възкресението на Иисус Христос (Марк. 10: 45)./ Тази вяра окриля с надежда Адам, че чрез жена му ще бъде възвърнат блажения живот на хората, поради което нарекъл жена си Ева, т. е. живот или майка на живота, защото тя е майка на всички живеещи, станала майка на всички хора, особено по вяра в обещания Спасител (Бит. 3:20). Облечени в кожени дрехи Адам и Ева били изгонени от рая. Херувим и “ пламенен меч” пазели пътя към дървото на живота в рая (Бит. 3: 21 – 24).[32]

 

В. ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ПОЛОВЕТЕ.

 

От вкусването на забранения плод нататък нарушеният обществен ред постепенно се разпада в неуправляем хаос и това става преди всичко в душите на хората и в отношенията между тях. Ясният и чист разум у Адам и Ева е замъглен и удавен във вихъра на страстите. Досегашното взаимно разбирателство, доверие и любов се сменят с похот, подозрения и взаимни обвинения. Първоначалната идеализирана извисеност и хармоничност на първата семейна двойка рухва. Те загубили завинаги своя божествен облик; променила се цялата духовно – нравствена природа на човека и светлия образ на семейните отношения между първите хора твърде скоро се изменил. Това разстройство в човешката природа се отразило твърде много и на отношенията между  половете. В падналия човек заговорили егоистичните инстинкти и забушували плътските страсти. Те станали причина за най – ужасните проявления сред хората и принизили човека до степента и нивото на животно. Библията предава моменти от историята на човечеството, като посочва степента на проникналата в живота на хората греховност, и насоката в която тя се развива върху плоскостта на греха. Човекът развива материална култура в която достига голям напредък – т. е. развива свръх материална култура. За съжаление повечето от постиженията на тая материална култура са насочени към осъществяването на зло и насилие. Греховността се превръща в обичайно състояние на човешката душа и го охарактеризира като грешник, казва проф. Пашев. За човека вече е невъзможно да бъде добродетелен в цялостта на своето поведение и състояние. У него се поражда завист, която подхранва егоизма и сърцето му се ожесточава. Той мисли и върши зло, дори убива (Бит. 5: 8). Нещо повече, грехът става дързък и надменен, по сатанински горд (Бит. 8: 21). Настъпило разложение: “ И видя Господ / Бог/ , че развратът между човеците на земята е голям, и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време;“ (Бит. 6: 5), “ защото помислите на човешкото сърце са зло още от младините му;” (Бит. 8: 21). Според пророк Исайя народът е грешен, отрупан с беззакония, той е племе от злодейци, синове пагубни. Главата му е в рани, а цялото му сърце изнемогнало. От пети до глава няма у тоя народ здраво място, всичко е покрито със струпеи, синяци, гнойни рани, нечистени, непривързани и неомегкчени с елей (Ис. 1: 4 – 6). Падението е толкова голямо, че злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина, и светлината за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото – за горчиво (Ис. 5: 20). Няма правда и справедливост, виновниците се оправдават срещу подаръци, а праведниците се лишават от законното (Ис. 5: 21 - 23). Сиромасите биват ограбвани, а народа притесняван от тези които имат власт и сила; жените се гордеят и ходят с вирнати шии и прелъстяват с погледи, и ситно стъпват и с верижки на нозете дрънкат (Ис. 3:  14 - 16). Навсякъде царува разложение, чиито естествени последици  са опустошения и бедствия.[33] Колкото повече се отдалечавали от първоначалното невинно състояние, толкова повече зачестили случаите на измама, завист, ревност и вражда между мъжа и жената. В тази стихийна борба егоистичните и плътски страсти на мъжа, като по - силен надделели над жената. Виждаме как жената от помощница и съюзница на мъжа се превърнала в негова робиня; как първоначалният закон за равенството и любовта между половете бил разрушен и на негово място във взаимоотношенията между хората възтържествува правото на по – силния. От този момент започнало и нравственото падение на жената, което се забелязва във всички източни народи, с изключение на евреите. Жената била жертва на мъжките прищевки; тя не била нищо повече от производствена сила; тя се причислявала към материалното имущество и според броя на жените се определяло богатството и знатността на рода. Тя била като затворница между душните стени на харема, където не прониквало чуждо око.

 Всичко нова било причина за бързата промяна на нейния нравствен характер; в нея се разгарят чисто животински инстинкти, които достигат ужасяващи размери. Вместо любов се явяват хитростта на змията, злобата  на тигъра, с които тя се отплаща на мъжа за своето унижение.[34] От само себе си се разбира, че жената инстинктивно се бори за своите потъпкани човешки права. Тя не иска господство над себе си и не остава длъжна на мъжа. Жената опитва да подчини мъжа не със сила, която няма, а с красотата и прелестите на своя пол. Тя се опитва да надделее над мъжа като разпалва в него нечисти страсти. Трудно е да се каже кой е повече виновен в тези ненормални отношения, каквито се забелязват между мъжа и жената след грехопадението. В това, както и в много други неща, се оказали виновни и двата пола.

  След грехопадението сам Бог определил вечните задължения съобразно природата на всеки пол. И двата пола били призвани да се трудят, но с различен труд, съобразен с природата на всеки един от тях; мъжа с пот на лице трябвало да изкарва прехраната за себе си и за жената, а жената в болки да ражда деца (Бит. 3: 16 - 19). Това справедливо разпределение на труда съответствувало на волята на Твореца при самото сътворение на мъжа и жената и с него жената не била унижена. Напротив, със закона за детерождението първата жена станала майка на всички хора, затова и Адам я нарекъл Ева. С това наименование и признанието на нейното материнство, жената била възвеличена, а не унижена.[35]

  Едновременно с това разпределение на труда Бог определя до известна степен и подчиненото положение на жената спрямо мъжа като първа нарушителка на Божията заповед: “ и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе” (Бит. 3: 16). Но като многомилостив Създателят указал средство чрез което щяло да се възстанови равенството между двата пола. От Дева трябвало да се роди обещания Спасител (Ис. 7: 14).[36] С даденото в рая обещание, че семето на жената ще смаже главата на змията: “ и ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те порази в главата, а ти ще го жилиш в петата” (Бит. 3: 15). Нравственото значение на жената се възвисило. Ако от една страна чрез жената грехът влязъл в света, то от друга страна пак от нея човечеството трябвало да очаква освобождение и възстановяване на повредената природа. Такъв е библейският възглед за жената.

ІІ. жената в древните културни народи до идването на Господ Иисус Христос

   

А. РЕЛИГИОЗНО – НРАВСТВЕНОТО СЪСТОЯНИЕ НА ДРЕВНИЯ ЕЗИЧЕСКИ СВЯТ

 

В световната историография едва ли ще се намери друго място, в което най – гениалния историк така ясно и просто, дълбоко и проникновено, всестранно и изчерпателно, в по – малко от половин страница, да е представил трагедията на езичниците и иудеите до Христа, както апостол Павел ни я представя в посланието си до Римляните:

“Гневът Божий се открива от небето върху всяко нечестие и неправда на човеците, които държат истината в неправда; тъй като онова що може да се знае за Бога, тем е явно, понеже Бог им го откри. Защото онова, що е видимо у Него, сиреч вечната Му сила и Божество, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията; тъй че те са неизвиняеми. Понеже те, като опознаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито му благодариха, а се заблудиха в своите помисли,  и неразумното им сърце се помрачи; наричайки себе си мъдри, те обезумяха, и славата на нетленния Бог измениха в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги – затова и Бог, според похотите на сърцата им, предаде ги на нечистотата, за да се безчестят телата им сами в себе си; те замениха истината Божия с лъжа, и се поклониха и служиха на творението повече, отколкото на Твореца, който е благословен во веки. Амин. Затова Бог ги предаде  на срамотни страсти: жените им замениха естественото употребление  с противоестествено, също и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други, и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда. А понеже се не опитаха да имат Бога в разума си, то Бог ги предаде на извратен ум – да вършат онова, що не прилича, бидейки изпълнени с всяка неправда, блудство, лукавство, користолюбие, злоба, пълни със завист, убийство, разпри, измама, злонравие; бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, недружелюбни, непримирими, немилостиви. Те ако и да знаят правдата Божия, именно, че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат” (Рим. 1: 18 - 32).

Тъжна картина! Човечеството до Христос се оказало много виновно и отговорно пред Бога за своето нечестие. Грехът на хората до Господ Иисус Христос се състои в това, че те не поискали да познаят Бога и достойно да Го прославят, макар че са могли да го познаят, защото както говори апостолът: “ Онова, що може да се знае за Бога, тем е явно, понеже Бог им го откри” (Рим. 1: 19). Апостолът не съобщава всички начини по които човекът преди Христос е могъл да познае своя Творец. Той говори само за един начин като най – нагледен, очевиден и убедителен, за оная вечна книга, която винаги е открита пред човека и винаги му говори за Бога и Неговите вечни свойства – всемогъщество, премъдрост и благост: “ Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се виждат още от създание мира чрез разглеждане творенията.” (Рим. 1: 20)

Тежкият грях на древните хора се състоял в това, че у тях “истината и била задушавана от неправдата” (Рим. 1: 25), че те “като познаха Бога, не го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли и неразумното им сърце се помрачи; наричайки себе си мъдри, те обезумяха” (Рим. 1: 21 - 22). Вместо на Бога те се покланяли на груби идоли – изделия на човешки, ръце, за каквито им служели изображенията не само на човека, но и на най – презрените животни – влечугите. Накратко “ те заменили истината с лъжата и служили на творението вместо на Твореца” (Рим.1: 25), Комуто единствено подобава вечно поклонение.

Лъжливото богопочитание неизбежно се отразява на умственото и нравствено състояние на човека - “ Кажи ми кои са другарите ти, за да ти кажа кой си ти. Кажи ми каква е вярата ти и аз ще ти кажа какъв е живота ти.” Апостолът посочва следните последствия от лъжливото богопочитание, от замяната на истината с лъжата. Първо, тези хора се заблудили в своите помисли, т. е. сърцата и умовете им били заети само от суетни материални интереси, чувствени наслаждения и блага. Второ, тяхното неразумно сърце се помрачило. Сърцето е барометър на вътрешния човек, орган на неговата съвест. С помрачаването на сърцето си човек изгубва способността си да различава доброто от злото и истината от лъжата, да определя правилно целта и назначението на своя живот, да чувства своята отговорност пред Бога. С помрачаването на сърцето настъпва мрак вътре в човека и вън от него. Това е голямо нещастие за човека, което се усилва от обстоятелството, че той, считайки себе си за мъдър, в действителност е безумен, защото не съзнава лъжливостта, греховността и престъпността на своето настроение и стремежи, на цялото си поведение.

Резултатът от това настроение и състояние е била пълната аморалност на хората преди Христос, предали се на всевъзможни пороци, похот и разврат, дори противоестествени, които осквернили телата им и са били гибелни за тях.

Големите дарования с които Творецът е украсил Своето творение – човекът, не са липсвали и преди Христос. И тогава човешкият гений и талант са творили. Но тяхното творчество е било насочено предимно в различните области на материалната култура. Тук достиженията са били наистина великолепни. Нека си припомним знаменитите Египетски пирамиди, висящите градини на Семирамида, огромните паркове на Вавилон, украсени с чудни дворци и храмове, Римския колизей, който побира 87 хиляди зрители, Ефеския храм в чест на богинята Артемида, считан за седмото чудо в света, египетските тъкани, гръцките художници и скулптори и т. н. [37]В това отношение изключение правели само евреите. Тяхната гордост – Соломоновия храм, собствено, не е строен от тях. Преди да започне строежа Соломон извикал сидонски  майстори, понеже между евреите нямало хора които да обработват така добре дървото, както сидоняните (3 цар. 5:6), а за художествените металически работи бил извикан тирянина Хирам, който бил способен и изкусен и умеел да прави всякакви вещи от мед (3 Цар. 7: 15 - 30). Той направил всичко необходимо за храма. На евреите не се удавала нито живописта, нито скулптурата, нито дори приложните изкуства, освен музиката и лириката, които процъфтявали при тях.[38] Наистина човечеството до Христос е могло да се похвали със своите постижения в областта на материалната култура. Но то проявило в същото време пълно безпомощност, изостаналост и дори подивяване в областта на духовната култура, която възвишава духа и очиства сърцето, прави човека истински човек, достоен носител на Божия образ и подобие. За това свидетелства религиозно – нравственото състояние на езичниците и евреите.

Човечеството до идването на Христос не страдало от липса на богове, напротив последните са били повече, отколкото е било необходимо.[39] Най – почитания бог у малоазийските народи е бил Ваал – бог на слънцето, извор на плодотворната сила на природата. Той имал различни имена: Ваал Зевул – бог на мухите, Ваал Фегор - бог на войната, Ваал Вериф – бог на клетвите, договорите, съюзите. Наред с бога Ваал, малоазийските народи почитали Астарта – богиня на луната, любовта и плодородието. Службите в нейна чест се извършвали в зелени дъбрави, оградени с капища на Ваал, съпровождани от танци, пиршества и разврат. В Гърция тази богиня се наричала Афродита, а в Рим – Венера. Всред малоазийските народи било разпространено почитането на жестокия бог Молох – меден идол с глава на бик, украсена със златна корона, с огромна зинала уста и протегнати ръце. На този идол нещастните езичници принасяли в жертва своите деца, слагайки ги върху нажежените му ръце. Жертвата сама падала в зейналата уста, а после в огнената вътрешност на идола. Почитането на този бог в Мала Азия било толкова разпространено, че дори премъдрият Соломон построил на планината капище на тая “Амонитска гнусотия” (3 цар. 11:7). Във времето на пророк Йеремия (VІІ-VІ в пр. хр.) това зверско приношение се извършвало и у иудеите в т. нар. долина на Еномовите синове, близо до Иерусалим, където бил идолът на Молох, в чиито огън иудеите изгаряли своите синове и дъщери (Йер. 7:31-32;33-35). Почитането на Ваал и Астарта у иудеите било много разпространено. В Библията има указание, че евреите са служели на тия богове в началото на управлението на Съдиите (V в пр. Хр.), служели им и във времето на пророк Самуил, който сложил край на това служение; но капището на Ваал и Астарта съществувало и при цар Саул (Съд. 2:13; 3:7; 1 Цд. 7:3-4; 31:10). При нечестивите юдейски царе статуите и изображенията на Астарта са се издигали “на всеки висок хълм и под всяко сенчесто дърво” (4 Цд. 17:10), дори в Соломоновия храм е имало идол на Астарта, а при храма се намирали домове на разврата, в които жените тъкали одежди на Астарта (4 Цд. 23:4-7). В Мала Азия били почитани още много други божества.

Цивилизованите гърци и римляни не останали по-назад от малоазийците по отношение броят на боговете. Гърците почитали: Зевс – баща на света и боговете, пазител на справедливостта и възмездието; Хера – покровителка на семейния живот и брака; Аполон – бог на светлината и други олицетворяващи различните човешки качества и способности.[40] Според представата на гърците, техните богове обичали развлеченията, влюбвали се, изменяли, развратничили, спорили и враждували помежду си, воювали и се побеждавали един друг. Те живели главно на планината Олимп, която приличала повече на вертеп, отколкото жилище на боговете. Там грехът господствал също така, както и на площадите в Атина. Римляните пък почитали: Юпитер – олицетворяващ държавата; Марс – бог на войната; Виктория – богиня на победата; Юнона – богиня на съпружеската вярност и др.[41] Тези богове били олицетворение на гражданските добродетели. От времето на император Юлий Цезар римляните започнали да боготворят своите императори.[42] По този начин римският император бил причислен към обществото на боговете. На това никак не пречела страшната действителност, че в І – ІІ век сл. Хр. дворецът на римския император бил подходящ дворец за антихриста; че в него царувала похотта и кръвта; че неговите просторни палати били залени с кръвта не само на обикновени смъртни, но и на самите императори, принцове и принцеси от императорския двор, паднали от ръката на своите близки родственици; че на императорския престол се качвали истински изчадия на ада: Тиберий – кръвожаден тиранин, Гай Калигула – яростен безумец, Клавдий – класически развратник, разпътен сластолюбец, Нерон – безумен деспот, фокусник, чудовище на трона; че безбожието отравяло душите на самите обоготворени императори; че според сполучливия израз на прочутия историк Хибон, римският император бил едновременно и жрец, и безбожник и бог.[43]

Пророк Иеремия говорил на своите евреи от името на Господа: “Колкото градове имаш, Иудо, толкова и богове имаш, и колкото улици има в Иерусалим, толкова жертвеници въздигнахте на онова, що е срамотно, жертвеници за кадение Ваалу” (Иер. 11:13). По изграждане на храмове и жертвеници, гърците и римляните не отстъпвали на евреите от времето на пророк Иеремия. Във всички техни градове се издигали храмове, по височините имало капища; жреците, а понякога и сам императорът, като върховен първосвещеник, извършвал тържествено богослужение, предсказвачи и пророчици гадаели за бъдещето, в храмовете се принасяли безчислени жертви, огънят върху жертвениците не изгасвал и не преставало горенето на тамян.

Но … колко много не достигало на древните култове! Най-ужасното в тях било това, че на религиозните тържества най-отвратителната чувственост се съчетавала със службата на боговете. Най-благородните девойки на Вавилон на празненствата в чест на тяхната разпътна богиня Астарта цинично продавали своята чест, юношите в Картаген в порив на религиозен фанатизъм се хвърляли в огъня, а евреите принасяли децата си в жертва на ненаситния и ужасен бог Молох. Гръцките тържества в чест на Афродита и Дионисий и римските в чест на Венера били истински оргии. Имало е храмове, където тълпи от девойки се отдавали на истински разврат. Самите гръцки и римски богове страдали от подобна чувственост и с поведението си давали на обикновените смъртни пример на разюзданост и похотливост.

Антистен, другар на Сократ казва: “Ако само бих могъл да хвана Афродита! С копие бих я пронизал, за дето съблазни толкова почтени и прекрасни жени.” У римския драматичен поет Теренций четем как един прелюбодеец се позовава на прелюбодеянието на Юпитер: “Ако бог така постъпва, заключава той, защо и аз да не постъпвам като него?”[44]

Тези култове смущавали мислещите хора и отслабвали религиозното чувство у народа. Ето защо упадъкът на религиозното чувство, религиозният скептицизъм при идването на Спасителя станало общо явление у всички народи. За разклащане на вярата в боговете в древната гръцка религия е съдействала гръцката философия. Но разрушавайки старото, несъвършеното, тя не е била в състояние да даде новото, необходимото. Софистите във времето на Сократ си играели с истината; епикурейците поставяли удоволствията като най-висше благо и цел на живота, отричали безсмъртието и всичко оставяли на случая. Естествено всичко това се отразявало пагубно върху нравственото чувство на народа. Скептиците отричали изобщо възможността да се знае истината. Накрая, циниците из чиято среда най-древните мислители се стремели към простота, самообладание и въздържание, лека полека изпаднали в цинична безнравственост и безсрамие.[45]

Учените от онова време гледали от високо на религията на народа и я търпели само като неизбежно зло, като средство да се държи масата в страх и подчинение, средство да се внуши на тълпата честност и добродетели. Под влиянието на всичко това, религиозното равнодушие и безбожието пуснали дълбоки корени в гръцкия народ. Традициите и народните обичаи още се поддържали, но вярата с присъщото й вдъхновение, била запазена само в отделни единици, в народната маса господствало неверието.

Не по-добро е било положението на религията и у римляните. В най-древно време те се отличавали с благочестие, граждански и семейни добродетели, но богатството и властта често развращават хората. Това се случило и с римляните и с всички съседни и по-далечни народи, попаднали под римско владичество. Рим станал световна столица; в него се събирали богатства от всички страни, от всички покорени народи, а в римския пантеон били събрани техните богове – идоли. Така животът в Рим тръгнал по съвсем други пътища: предишното благочестие, честност, скромност и въздържание в живота отстъпили място на неверието, разкоша, чувствеността, развращението и много други пороци. В съчиненията на писателите от онова време ясно прозира грубото неверие, вярата в безсмъртието на душата се осмивало: смъртта била считана за потапяне на човека във вечен мрак, превръщане в нищо, със смъртта всичко се свършвало.

Връзката между вярата в Бога, задгробния живот и страшния съд, от една страна и нравствеността от друга, е тясна и неразривна. Това отбелязва в дивна антитеза и св. ап. Павел: “Ако изобщо мъртвите не възкръсват, защо ли и ние се подлагаме всеки час на опасност!…На непосилен труд за благото на ближния, на страдание за правдата?… Да ядем и да пием, защото утре ще мрем!” (1 Кор. 15:30-32).

Историята свидетелства за катастрофалното развращение, за подивяването и озверяването на гръко-римския свят, особено неговата висша класа, в навечерието на Христовото идване на земята. Римският философ Сенека, съвременник на Нерон, дава следната характеристика на своето време: “Навсякъде толкова много пороци и злодеяния се извършват, че е невъзможно да се изправят, настъпило е нечувано състезание в разврата; кипи някаква си борба, в която хората се надпреварват кой кого да надмине в нечестие; всеки ден се развива все по-голяма и по-голяма жажда да се греши и да се пренебрегва всяко приличие. Стремежът към по-доброто и свещеното напълно е изчезнал: похот – ето какво е написано на лицето на всеки човек. Сега престъпленията вече не се скриват: те са пред очите, всички непозволени неща се извършват публично, всеки е убеден, че невинността не само е станала рядко явление, но е изчезнала съвършено. Защо да скриваме под нежни думи болестта, която е обхванала всички? Всички сме порочни; каквото един порицава в другия, това всеки ще намери в душата си; порочни – ние живеем между порочни?”[46]

Животът от онова време поразява изследователя със своите крайности: несметно богатство и ужасяваща нищета; безкрайни удоволствия и безнадеждни страдания; жажда за нови и нови наслаждения, ненаситност в удовлетворение на страстите и похотите, алчност, най-срамен разврат, небивала жестокост и безразличие, униние, умора от преситеност и изтощение, сляп фанатизъм; от една страна, непознаващата никакво лишение, потънала в разкош, плуваща без отдих в наслаждение и веселие, висша и богата класа и от друга – безпросветната, потисната от лишение и страдание, угнетената от насилие и безправие класа на бедните… Разкош и разпътство, пиянство и ненаситност състарявали безпътните, размножавали всевъзможни болести, съкращавали живота и тласкали непрекъснато обществото към все по-голямо развращение и израждане.

Гърция се научила от Рим на неговата хладнокръвна жестокост, а Рим се научил от Гърция на нейната сладострастна развратност. Развращението прониквало във всички области на тогавашния живот. Паднал низко и моралът в семейството, което някога имало за римляните свещен характер и в продължение на 520 години разводът съвсем не бил познат сред тях. По време на императорите започнали да гледат на брака с презрение.[47] “Жените, казва Сенека, се омъжвали за да се разведат и се развеждали, за да се омъжат отново; и благородните римски матрони броели годините си не по числото на консулите, както до тогава, а по броя на своите бивши мъже (разведени)”[48]

“В дома на римските кесари говори историята, обитавал тъмният дух, духът на похотта и кръвта, който последователно разрушавал всяко семейство, с което те влизали във връзка. Октавий, Клавдий, Домиций, Силаний – всички тези родовити семейства в своите опити да се домогнат до властта посредством брачните връзки с обоготворения род на Юлий, със страшната върхушка на кесарската власт, се сринали в бездната на гибелта и позора.”[49]

С упадъка на религиозността на гръко-римското общество западнала и нравствеността. Вярата в Бога и отговорността пред Него за своята деятелност налагат ограничения на порочните страни на човешката природа. При загуба на религиозната вяра за проявяването на човешката порочност не съществуват вече никакви прегради. И действително ние виждаме подобно явление в гръко-римския свят. Тези добродетели, които някога се ценели в римското общество – умереност, добросъвестност, честност и изпълнителност, съвършено изчезнали; те отстъпили място на користолюбието, разкоша, плътоугодието и изнежеността.[50] Съвременните писатели от тази епоха с най-мрачни краски рисуват нравствеността на римското общество. (Виж по-горните страници)

“Трябва да предполагаме – казва Бардон Дандре, говорейки за нравственото състояние на древния гръко-римски свят, че древните имали съвсем друго мнение за срамежливостта, отколкото ние. Хилядите препоръчвани указания за учтивост и скромност на нашия век, за непорочност в нашата вяра биха се сторили презрителни и не биха имали никакво значение за тях.”[51]

Нравственото съзнание било помрачено до такава степен в римското общество, че бил заглушен естествения закон на съвестта; в съзнанието на хората се загубило всяко различие между добрите и злите постъпки, между законните и беззаконните деяния.

Ние видяхме как пред зората на Християнството в духовния живот на човечеството царял пълен мрак, как се разпадали самите основи върху които се изграждал този живот и се подготвяло разрушението на зданието на класическия езически свят. На пръв поглед изглеждало, че езическият свят до времето на разпространение на Християнството достигнал най-високия блясък и че заедно с висшето развитие на политическото могъщество древният гръко-римски свят станал изразител и на висшето тържество на духа. Но поразителен е факта, че в действителност под този външен блясък се криело вътрешно разтление, подготвящо неизбежното разрушение на цялото древно религиозно-нравствено мировъзрение.

На фона на всичко казано до тук за религиозно-нравственото състояние на древния културен свят до идването на Господ Иисус Христос ще можем да хвърлим и един бегъл поглед и да разкрием отчасти какво било положението на жената в тази тъмна епоха от човешкото развитие.

 

Б. ОТНОШЕНИЕТО НА ДРЕВНИТЕ КУЛТУРНИ НАРОДИ – ГЪРЦИ, РИМЛЯНИ И ИУДЕИ КЪМ ЖЕНАТА

 

В езическия свят жената въобще не се считала за пълноценен човек. За това положението и у древните културни народи, от чиито останки човечеството се ползва и до днес, било твърде тежко и несправедливо.[52] По силата на съществуващите тогава обществени порядки както у евреите, така и у езичниците, жената стояла далеч от обществения живот. Тук на преден план изпъква държавата, а не личността на човека и това предварително предопределя съдбата и значението на жената. В държавния живот жената очевидно не могла да стои наравно с мъжа и никога не е стояла. Тя не се причислявала към свободните пълноправни граждани. Само свободните и силни хора могли да бъдат граждани. Всичко слабо и беззащитно отивало на втори план. Жени, деца, работници и роби, като че ли образували по-нисша порода, неспособни и недостойни да се ползват с еднакви права със съществата от висшата порода.[53] Затова и кръгът на женската дейност се ограничавал само в семейството, където жената била почти безгласна робиня. Тя била третирана, както вече посочихме по-горе, като по-нисше същество, длъжно да служи за продължението на рода, чието предназначение се свеждало до това да бъде “жена”, майка и домакиня, т. е. да служи като предмет на удоволствието, да отхранва децата си и да върши тежка физическа работа както у дома, така и на полето.[54] Мъжката воля била за нея закон, който тя не могла да нарушава безнаказано. Наистина на жената се гледало като на същество, което във физическо и духовно отношение стояло много по-ниско от мъжа. Поради това на нея не било позволено да се занимава с наука. Тя дори не била допускана при жертвоприношенията и религиозните обреди, защото се смятало, че няма да има дял в общия живот; не й било признавано каквото и да било човешко достойнство, способността да чувства и познава прекрасното и възвишеното било отричано в нея всяка светло начало. Дори у тези културни народи, като древните гърци и римляни, сред които бил развит обществения живот, процъфтявали науката и изкуството, ролята на жената била принизена;[55] сред източните народи пък било разпространено многоженството, мъжът купувал жената, заплащал за  нея вено, с което я поставял в зависимо и полуробско положение.[56]

 

1.   В ДРЕВНА ГЪРЦИЯ.

В Гърция на жените възлагали жречески длъжности при храмовете на богините.[57] Задачите на храмовите жрици били същите като на храмовите жреци. Но жреческото служение не повдигало достойнството на жената. В античния свят то много често било свързано с жертване девството й на божеството. Тази жертва била осъществявана или под формата на аскетическо девство, както правели това в Рим или по-често в отдаване на това девство в чест на божеството, както ставало това в Гърция.[58]

За общественото положение на жената в Гърция намираме твърде сполучлива характеристика в краткото, но ясно изказване на най-бележития оратор и обществен деец от ІV в. пр. Хр. Демостен:”Хетерите държим с цел на удоволствие, наложниците за обслужване на ежедневните телесни нужди, съпругите за да създадем законни деца и за да имаме верен пазач на къщата.”[59] От тук се вижда, че по онова време в Гърция жените се делели на хетери, наложници и съпруги.

Съпругите, които представлявали преобладаващо мнозинство от жените, били деградирани до положението на първи прислужнички-отличавали се от слугините по това, че на тях било дадено правото да ги надзирават. От страна на обществените дела, които били предоставени единствено на мъжа, прекарващ цялото си време на градския площад, гъркинята-съпруга била затворена в женското отделение на дома (Гинекеята). Тя, по думите на Ксенофонт, трябвало да прилича на пчелна майка, да не излиза от дома, да наглежда робините и тяхната работа, да поддържа ред в стопанството и всичките домакински принадлежности, да храни децата и т.н.

Нейното основно предназначение било да служи като средство за размножаване на мъжкото поколение. Тя не можела да бъде другарка или събеседница на мъжа.

Според думите на Корнелий Непот, жената била затваряна в потайни стаи; тя нищо не виждала, освен най-близките си родственици и никога не присъствала на обедните пирове. Тя не присъствала на Олимпийските игри, където мъжът-грък можел да придобие слава, които били център за обединението на всички племена – те били забранени за нея. И тази, която дръзнела да се появи там, я заплашвало тежко наказание: например можело да бъде хвърлена от стръмна скала. Но съдбата на наложницата била още по-тежка-тя била безправна любовница, винаги заплашена от изгонване. И наистина, по време на шумните народни тържества и пищни оргии се налагало да взимат участие и жени, но само за да задоволяват разпътните страсти на мъжете. Атинските жени твърде често били подлагани на оскърбления в тези събрания. Женското достойнство било унижавано още повече, когато жените били излагани публично за продан, на определена от закона цена, което било допуснато в Гърция от времето на Солон. Това пренебрежение към жената  понякога стигало до там, че някои писатели изказвали желание, ако е възможно да се освободят от нея: “Нужно е смъртните, казва Язон на Еврипид, да раждат децата си по някакъв друг начин, за да няма женски пол; в такъв случай не би имало никакво зло между хората”.[60]

В стремежа си за задоволяване на своите чувствени възбуждения, порочният грък стигнал до там, че пренебрегвал жената, като противоестественото съжителство било считано за общоприет обичай (Рим. 1:27).

За един народ, много или малко хармонически развит със силни естетически стремления, изработил в религиозно отношение такива прекрасни женски образи, като Атина Палада, Афродита и др., е твърде непонятно съществуването на такова унизително отношение към жената. Липсата на свободния женски елемент, изпълнен с нежност и изящество, се чувствала твърде силно сред този народ; и не закъсняло времето, когато това чувство било удовлетворено. От времето на Перикъл се появила една особена категория жени, известни под името “хетери”. Хетерите, като се намирали извън ограничените рамки на семейния живот, били най-свободни сред жените и могли до известна степен да се проявяват обществено.[61] Мъжът-егоист, скучаел със своята жена, затова пък хетерата, талантлива по природа, принудена от своето унизено положение да се самообразова, красива, весела и остроумна го развличала. Тя свободно се движела по всички кръгове на обществения живот и имала значително влияние в него. Имената на велики исторически личности, като Перикъл, Сократ и др., са свързани с имената на знаменити хетери  като Аспазия (Лаиса, Фриния), Хризида. По такъв начин, независимо от угнетението, жената се утвърждава и придобива значение. На Изток, в резултат на това унижено положение се явява коварството и хитростта на затворената жена, с помощта на които тя често управлявала мъжа.[62] У гърците жената като хетера придобила значително влияние, но приемайки тази роля, тя не си обезпечавала истинско значение и настоящо благоденствие. По-скоро хетерите със своето нравствено падение не възвисила гръцката жена; тяхното господство било фалшиво и твърде непродължително, а по-късно и самите гърци ги подхвърлили на презрение и присмех.

Никакво ценене на личността на жената не се забелязва в никоя от забелязаните три категории жени. Навсякъде тя се третирала като служебна твар, като средство за постигане на по-високи цели в живота на мъжа. И когато доставя духовно и телесно удоволствие, и когато задоволява телесните нужди на мъжа, и когато създава потомството и се грижи за домакинството, при всички случаи тя се третира като средство за постигане на неговите жизнени интереси. Дори великият мислител и философ Платон не се възвисил над предразсъдъците на своето време относно жената. Той предлага в своята република конкỳбината, при който жената е само физическа производителна сила.[63]

 

2. В ДРЕВНИЯ  РИМ.

В Древния Рим не съществувало източното робство с хареми, не съществувало и гръцкото затваряне и изолиране на жената в Гинекеите. Там тя се ползвала с голямо уважение като стопанка на дома и майка на техните деца.[64]  Но едва ли може да се мисли, че положението на жената в Древния Рим е било значително по-добро отколкото в Гърция. Наистина, до епохата на великите завоевания, когато римляните усвоили някои религиозни възгледи и нрави от победените народи, положението на жената и семейният живот в Рим стояли значително по-високо. Отношенията между мъжа и жената, между родителите и децата там били на по-голяма висота, отколкото в Гърция. Поради това и римлянката “господарка” заемала както в семейството, така  и в обществото по-добро положение.[65] Но когато възгледите на римляните за човешките права и техните нравствени норми се смесили с тези на победените от тях народи, положението на жената не се отличавало много от това на робините.[66]

Колегията на римските весталки представлявала много по-висок образ на девическо свещенство от гръцките жрици. Весталките, отначало 4, а по-късно 6 или 7 били служителки на богинята на римската държава Веста и се ползвали с голяма почит и се смятали за mater famiglias на държавата. Весталки ставали обикновено момичета от знатни фамилии, запазвайки това звание до навършване на 30 години. През това време те трябвало да спазват обет за безбрачие и строго целомъдрие. Идеалът на девството се състоял не само във външното въздържание от полово общение, но и във вътрешна чистота; нарушаването му се наказвало жестоко. Виновната закопавали жива във земята. Но главното задължение на весталките било да пазят и да поддържат неугасващия огън в храма на Веста, олицетворяващ благото на целия народ и държавата. Начело на тази колегия стояла главната весталка, ползваща се с голям обществен авторитет. Тя например имала право да освобождава от смърт престъпници, ако ги срещне по пътя към мястото на наказанието.[67]

От сведенията които ни дава Катон Старши, римски държавник и писател от края на ІІІ в. и първата половина на ІІ-ри в. пр. Хр. проличава, че и при добре уредените семейни отношения и при правото да дава от средата си високо почитани служителки на Веста, римлянката през целия си живот била подвластна на мъжа си-отначало на бащата и братята, а по-късно на съпруга.[68] Тежко наложничество лежало върху жената през целия и живот; то било признато за законно както и брака, и не съществувало никакво равенство между половете, никакъв нравствен възглед за брака, макар да не съществувало робството на източните хареми. Тук бракът имал по-силна форма, но нямал държавно значение.[69] Римлянинът уважавал в жената само нейното държавно значение като производителка на членове на държавата;[70] той определил нейното положение с най-строги юридически постановления, като наложил своята тежка ръка над личността й. Още при самото раждане на дъщерята, бащата можел да я отблъсне с ръка и да я изхвърли като незаконно родена. Дъщерята се намирала в пълната власт на бащата; предадена от него в ръцете на съпруга / in manus viri / тя се приобщавала към неговата вяра и му ставала вместо дъщеря / filia loko /.[71] Сключването  на брака зависело от волята на бащата; и неговата цел, както в римските закони, така и в другите древни закони била една: създаването на деца за държавата и то предимно от мъжки пол. И така, според най-добрата правна система в древността-Римското право, жената била изцяло в ръцете на мъжа.[72] Това нейно подвластно положение било особено тежко след задомяването й. Властта на съпруга над съпругата с нищо не се отличавала от властта му върху робите и децата. Както преди бащата, така сега съпругът имал право да следи за поведението на жената и да я наказва, а в случай на прелюбодеяние дори имал право да я убие, като се посъветва с нейните родственици, да я изгони от себе си или да я отстъпи на друг без нейното съгласие и най-накрая да се разведе.

В периода на упадъка на римския обществен живот строгите форми на брака в Рим започнали да се заобикалят. Той загубил предишното държавно и религиозно значение, като се превърнал в обикновена, понякога ненужна формалност. Брачният съюз отстъпил място на т. нар. свободен брак, в който жената не преминавала в ръцете на мъжа, а оставала във властта на баща си и дори независима. Така се появил и развода, неизвестен в първите времена от римската история, а заедно с това достойнството на жената паднало още повече. Сега тя загубила и своето предишно държавно значение и което е по-важно, загубила всякаква нравственост и уважение към себе си.[73] В тази епоха на нравствено падение независимостта на жената, която не лежала на никакви нравствени устои, се превръщала в най-обикновено наложничество. Сега тя се ползвала от тази външна свобода не по-зле от мъжа; в брака се ползвала със собствено законово право  /sui iuris/, самостоятелно владеела робите, сменяла мъжете така, както и мъжете сменяли жените си. Древния римски моралист Сенека ни описал в своите съчинения безкрайното нравствено падение на жената, ползваща се от правото на свободния брак, като казва, че римските матрони броели годините си не по броя на консулите, а по броя на своите мъже. Римските моралисти критикували в своите сатири жените за това, че често сменяли мъжете си и отминавали с равнодушие мъжете, които постъпвали по същия начин с жените.[74] Тази еманципация на плътта се развивала в ущърб на нравствената еманципация на жената. Твърде скоро били забравени онези времена, когато платовете и преждата в атриума се считали за добродетел на жената. Ако патрицият, отегчен от победи и власт, търсил удоволствия в обществото на куртизанки, то и матроната-неговата съпруга, въобще не мислела да играе жалката роля на вярна, но не и любима съпруга. Тя си съперничила с куртизанките и употребявала всички възможни средства на разкоша, за да се понрави и прелъсти мъжа. Римската матрона сама била куртизанка; тя била изцяло погълната от стремежа да поддържа своята красота и изящество. Наред с разкоша и разврата у римлянката се развивали и други диви, животински страсти, чиито примери са представени в аналите на Тацит. Там изпъкват имената на развратната Месалина, безчестната Агрипина младша, коварната Попея Сабина и др., които станали нарицателни имена за обозначаване на известни необуздани страсти.[75] Накрая римската жена загубила и последните остатъци от своето нравствено достойнство. Всички съвременни римски писатели от онова време, като виждали това крайно унижение на жената, го изобразявали па един или друг начин в своите произведения. Например Сенека, който имал прекрасна и горещо любяща съпруга, решена да раздели с него дори и смъртта, казва, че жената е безсрамно животно и ако не се заемат с нейното възпитание, то тя щяла да си остане дива твар, неспособна да задържа своите страсти. Такова било мнението и на всички мислещи хора по онова време.[76] Наистина с разхлабване строгостта на нравите и на семейната дисциплина, безправното положение на жената в Рим се смекчавало; това обаче с нищо не допринесло за да бъде ценена тя като личност.

 

3. В ИЗРАИЛСКИЯ  НАРОД.

Сред древните народи в религиозно-културно отношение изпъквал еврейският народ като носител на идеята за Единния Истински Бог и пазител на Божия съюз с хората.[77] Евреите не създали такава култура с каквато справедливо се гордеели гърци и римляни, асировавилонци и египтяни. Но на тях била определена друга мисия, изключително религиозна. Те трябвало да съхранят истинското религиозно знание и като влияели на другите народи, с които влизали в контакт, подготвяли древния свят за приемането на Спасителят, въплътилият се Син Божий. Еврейството било подготовка за преминаването към Християнството и има с него най-тясна връзка, както учи за това и самото Християнство (Мат. 5:17; Евр. 11). Еврейските свещени книги се явяват достояние и на християнския свят,под названието Стар завет.

Като разглеждаме положението на жената у древните иудеи ние ще се убедим доколко жената в еврейския бит стояла по-високо в нравствен и социален смисъл в сравнение с нейното положение в другите народи на древния културен свят. Причината за това се крие в общия мироглед на избрания Божи народ, който се определя от Божественото откровение. В частност, Старозаветният възглед за жената и нейното значение остава с всичка сила и в Християнството, тъй като и двата Божествени завета разкриват едни и същи Божествени истини и представят  в различни стадий историята на Божественото домостроителство и Божествения промисъл за спасението на човечеството. Затова напълно естествено е като разглеждаме положението на жената сред иудеите да срещнем там общи или поне близки с Християнството черти, които ще бъдат отбелязани на съответните места.

И така, положението на еврейската жена (или по-точно на библейската жена), в сравнение с положението на жената в други части на древния свят било съвсем различно. И макар, от гледна точка на господстващото законодателство жената да се ползвала с по-малко права отколкото мъжа, то в реалния живот и в етическите схващания на този народ тя се ползвала с почти равни на неговите права.[78] Отначало тя била за мъжа “помощница нему подобна” (Бит. 2:18);  равностойно нему Божие творение (Бит. 2:23), еднакъв нему Божии образ (Бит. 1:27), следователно като мъжа самостоятелно нравствена личност.[79] Поради това в историческото развитие на този народ би трябвало да съществува действително зачитане и ценене на нейното достойнство. Наистина в творенията на боговдъхновените писатели личността на жената стои на голяма висота.[80] От жената не било изисквано да води затворнически живот. Тя има право да откаже да встъпи в брак с мъж, когото не желае (Бит. 24:39; 24:57-58), може свободно да общува с хората (Бит. 24:13-25), взема участие в религиозни тържества (Второз. 12:12), стои пред лицето на Господа наред с мъжете (Второз. 29:10-11) и участва в жертвената гощавка (1 Цар.1:4-5).

В Израиля имало много благочестиви жени и дори пророчици. Еврейката била на почит в семейството и особено в патриархалните времена, където ни се представя една твърде светла картина на семейните отношения.[81] Там членовете на  семейството са обединени с главата на семейството не само от задължението към безусловно подчинение, но и от нравствена сърдечна привързаност. Жената била съпруга и майка в пълния смисъл на думата; тя взимала живо участие във всичко, което се отнасяло до живота на семейството. Това щастливо положение на жената в патриархалния бит може да се обясни само с тогавашните условия на живот, които обединявали членовете на семейството и поставяли мъжа и жената почти в равностойно положение.[82] Закона предписвал на жената безпрекословно подчинение на своя мъж (Бит. 3:16), но и последният не се освобождавал от подчинението на жената: “…За всичко,което ти каже Сарра слушай думите и”-говори Господ на Авраам (Бит. 21:12) и по такъв начин, като че ли установява за вечни времена взаимно послушание и доверие между мъжа и жената. По-късните библейски разкази за живота на Яков, Моисей, Давид и др. още по-нагледно разкриват това законодателно постановление. Наистина ветхозаветната жена не можела да изпълнява каквито и да било официални функции в богослужението, тъй като те били изключителна привилегия на мъжете. Чрез Моисей Господ предписвал:” Три пъти на година трябва да се явяват всички твои от мъжки пол пред лицето на Господ” (Изх. 23:17); но затова пък, макар и да не взимала непосредствено участие в богослужението, тя посещавала на празник скинията и храма (1 Цар. 1:3) и принасяла чрез свещеника жертви.[83] Понякога Божият дух слизал над нея и Господ я удостоявал с необичайно високо служение-като пророческото; така тя се подвизавала на общественото поприще, като взимала участие в обществения и политическия живот. Такива са Девора, пророчица и “Съдия над Израила” (Съд. 4:4), Юдит (Иуд. 8:9) и Естир (Ест. 2:7).  С пророчески дар са били Мариам (Изх. 15:22) и Олдама (4 Цар. 22:14), които вършели служение подобно на пророческото и играели важна роля в живота на народа. Но в Свещеното Писание се говори също и за жени като Изавел, оказала значително въздействие с противопоставянето си на истинската религия.[84]

Идеалът на библейската жена, възпят в книгата “Притчи Соломонови” (31:10-31), където намираме висока оценка на добродетелната жена-домакиня, майка и съпруга, която “придобива слава за мъжа” (11:16), която е “негов венец” (12:4) и “благодат от Господа” (18:23).  Подобна характеристика срещаме и в Иисус син Сирахов (26:2-4); (26:16-23). А в книгата “Песен на песните”, където макар и да се говори в символичен смисъл за любовта на годеника и годеницата, двамата са представени като равностойни личности: те принадлежат един на друг (6: 3; 7:11), възлюбената е “сестрица” (4:9-10), “сестра” (5:2) за възлюбения, а той за нея е “другар” (5:16; 7:11).

Но тези отделни случаи на ценене на личността на жената и на допускане до активно участие в религиозния и обществен живот не могат да покрият широко проявяващото се в историята на израилския народ подценяващо отношение към нея.[85] Ние виждаме как същите тези писатели, които възхваляват добродетелната жена, сега я представят като зла и нравствено недостойна (Притчи 25:24); като източник на злото и съблазън за мъжа (Иисус С. Сирахов 9:2-11). По-късно, вследствие учението на равините на жените се отрежда и подчинена роля.[86] Това презрително отношение към личността на жената се дължало и на влиянието на езическите народи, сред които живеели и с чиито религии, нрави и обичаи се сблъсквали евреите. Всички тези източни народи, с които евреите били в контакт гледали на жената като нечисто същество. (Менструацията прави жените ритуално нечисти). В новия завет Иисус Христос набляга на нравствената, а не на обредната чистота. Сега понятието за чистота придобива духовен и нравствен смисъл, като особено състояние на човешката личност – отдадена на Бога.[87] В култово отношение и половият живот се смятал за нечист. Който искал да бъде напълно чист, трябвало известно време да се въздържа полово (1 Цар. 21:5;Лев. 15:18). В Новия завет половите отношения в брака не са “оскверняващи” (Евр. 13:4), но целомъдрието или чистотата извън брака е необходимо (1 Кор. 6:19-20) като израз на вътрешна преданост към Иисус Христос.[88] И евреите, като народ намиращ се под влиянието на греха, не били чужди на много отклонения от изискванията на естествената нравственост. Техните греховни наклонности трябвало да бъдат сдържани от строгите предписания на Моисеевия закон и проповедите на пророците, които имали за цел да ги предпазят от окончателното извращаване на нравствените понятия.[89] Освен под влиянието на езичеството това подценяващо отношение към жената у евреите се основавало и на разбирането, че по творение жената заема второ място след мъжа (Бит. 2:22) и че тя е по-лесно съблазнима (Бит. 3:1-6). Поради това в историята на израилския народ се забелязва широко разпространено отношение към жената като към същество с по-малко човешко достойнство. Още за старите времена е характерно окачествяването на мъжа като собственик, господар (ba’al), а жената като собственост (be’ulah) (Изх. 20:17; Втор. 5:21).[90] Подценяването на жената се проявявало твърде драстично в обичаите на еврейския народ: да купува “годеницата”, като дава “вено и дарове” (Бит. 34:12; 1 Цар. 18:25), съществуващата полигамия (Бит. 16:3; 25:1; 29:27; 30:3,9) и накрая правото произволно да се развежда с жената, като и дава разводно писмо.

За семейството и полигамията в еврейския народ

Мисълта, че жената била виновна за падението и смъртта и че тя трябвало да изкупи тази вина с раждането на Този, който щял да смаже главата на змията, и от друга страна постоянните обещания на Яхве да преумножи избраното от него племе за запазването на Неговия завет са две обстоятелства, които ни разкриват особеното отношение на евреите към жената и нейното положение в този народ. Израилското семейство още от най-старо време било патриархално. Бащата давал име на рода, което се вижда и от историята на 12-те колена. Изобщо в целия ветхозаветен бит ясно личи предимството на бащата, още повече че има достатъчно данни да се смята израилското семейство за полигамно.[91] Жената първоначално е собственост на баща си, а след женитбата – на съпруга си. но той се съобразявал с нейните чувства и желания като я питал и искал съгласието и преди да я даде някому за жена, т.е. давал възможност за избор по любов, какъвто е случаят с Ревека (Бит. 24:58).

Отношенията между половете у израилтяните били много по-свободни и естествени, момичето и жената са били значително еманципирани, те са били сами на полето със стадото или на нивата, както и мъжете; говорели са свободно с мъжете дори с чужденци, услужвали са и им било услужвано (Бит. 24:16; 29:10 и сл.; Изх. 2:16-31; 1 Цар. 9:11). Но докато било под опекунството на баща си момичето не можело само да се омъжва, а след смъртта му тя била подвластна на братята си. (Бит. 21:21) Само доведена дъщеря, разведена жена или вдовица могли самостоятелно да встъпват в брак – за предпочитане е бракът с роднина, като изключим най-близките (Лев. 18:6 и сл.). След избора на годеника, уговорките за сватбата се правели от родителите. Бащата на младоженката получавал отплата: младоженецът трябвало да му работи като слуга (Бит.29:15 и сл.) като компенсация за загубата в семейството: съпругът или неговото семейство правят подарък – дават вено на семейството на жената (Бит. 34:12), но това е по-скоро скрепяване на договора между двете семейство, отколкото сделка за поробване на бъдещата съпруга (Товит. 7:13: Мал. 2:14) [В Моисеевия закон никъде не се говори за откупен брак, пророците споменават само за договорен брак. От характера на веното посочено в 1 Цар. 18:25 смело може да се заключи, че то не е откуп]. На младоженката се дава зестра от нейния баща, вероятно слуги (Бит. 24:59 и сл.) или земя (Съд. 1:15). Тя получава и сватбен подарък от своя съпруг, може би накити или дрехи (Бит. 24:53). Младоженецът слага на младоженката було в знак, че той я взема под своите грижи (Рут. 3:9; Иез. 16:8), а бракът влиза в сила след подписването на договор. Жената напуска бащиния си дом и отива да живее в дома на съпруга си – в патриархални времена това означава да живее заедно с бащата и братята на съпруга си.[92] Годеницата се ползвала от семейните привилегии на годеника (Лев. 22:12; сравни 21:3). Съпругът и съпругата са длъжни да пазят брачна вярност, всяко нейно нарушение се приемало като блудство и се наказвало със смърт (Втор. 22:23). В случай на по-късни спорове дрехата на булката може да докаже нейната девственост (Втор. 22:13 и сл.).[93]

За прелъстяването на несгодена девица се плащало само обезщетение в размера на обикновеното вено, т.е. 50 сикли, и прелъстителят се задължавал да я вземе за жена (Втор. 22:29).

В библейски времена женитбата се възприемала като нещо естествено и в Стария завет няма дума за ерген и неомъжена жена. Призивът на Господа към пророк Иеремия в Иер. 16:2 да остане неженен е необичаен, но в Новия завет Бог призовава към безбрачие определени християни (Мат. 19:10 и сл.; 1 Кор. 7:7 и сл.).[94]

Разлика между законни и незаконни деца у евреите нямало.[95] За законността на децата по-голямо значение имало бащинството, понеже, както подчертахме еврейското семейство е патриархално. Момчето се явява като продължител на рода (1 Цар. 4:20; Пс. 126:3 и сл.; Рут. 4:13 и сл.), а момичето отивало в друга къща след женитбата; при извършване на богослужението то нямало право на активно участие. Превъзходството на синовете се изразявало и в наследственото право.

След раждането жената се считала известно време нечиста.[96] Майката имала право да избере име на детето (Бит. 4:25 и сл.), но бащата могъл да го промени (Бит. 35:18). В новозаветното време даването на име и обрязването ставали съвместно (Лук. 1:59; 2:21).

Възпитанието на децата в първите години било поверено на майката (Прит. 6:20; 31:1). Момичето оставало при майката в женското отделение до задомяването. Обучението му включвало домакинство, нравствени напътствия и четене.[97] Забранено било да се носят дрехи на другия пол (Втор. 22:5). Смятало се че това е противоестествено заличаване на външното различие между половете.[98]

Еврейският закон предвиждал специална защита за вдовици и сираци във време, когато няма организирано социално осигуряване, а жените рядко са наемани на работа (Изх. 22:22 и сл.; Втор. 14:29).[99] Мъжете често гледат с пренебрежение на вдовиците за това Бог се грижи специално за тях (Пс. 7:6). Християнската църква наследява от юдаизма тази загриженост за осигуряването на вдовиците (Яков 1:27).[100]

Под влияние на богооткровеното учение у евреите се оформило твърде високо мнение за жената, която у тях се ползвала с уважение, като майка и оръдие за осъществяване на висшите божествени цели. Но под влияние на някои особености на еврейския бит и силно развития национализъм този възглед получил своеобразна окраска. Евреите ценели в жената преди всичко способността и да ражда деца и колкото повече тя раждала “толкова честта и уважението за нея са по-големи”, за тях тя имала значение само като майка; на нея гледали като на производителна сила, като на оръдие за разпространение на човешкия род въобще и в частност, като имаща възможността някога да бъде майка на Месията. Жената била длъжна да бъде майка, и това е целият смисъл и цел на   нейното съществуване. Безплодната жена се подхвърляла на порицание и презрение, тя била безправно същество. Съпруга, която не може да роди дете се смята за осъдена. Тя е обект на съжаление, какъвто е случаят с Анна (1 Цар. 1:10 и сл.). Особено тежко било положението на безплодната жена спрямо оная, която била майка и имала синове; първата се чувствала всякога унизена и презряна, дори по-долу от наложницата[101].

Съобразно Божественото обещание за многобройно потомство сред евреите се разпространило многоженството /полигамията/ като нещо съвсем естествено и не престъпно. Но полигамията по своята същност унижава нравственото достойнство на жената, развращава я, поражда между жените съперничество и завист, и ни най-малко не допринася за установяването на правилни брачни отношения; напротив, явява се отклонение от първоначалната идея на брака: “и ще бъдат /двамата/ една плът” (Бит. 2:24; Мат.19:4-6), защото истинската съпружеска любов е възможна само между две човешки личности. Разказът за Адам и Ева разкрива неповторимостта на връзката на съпрузите като “една плът”(Бит. 2:18 и сл.). Този израз е пример за близкото общение между Бога и Неговия народ (Ос. 1-3 гл.) и между Христа и Неговата Църква (Ефес. 5:22 и сл.).

Макар и първоначалната  Божия заповед за еднобрачието да се признавала в патриархалните времена като единствена законна форма на брак-мъжът да има една жена (Бит.24:1-9; 25:10; 28:1-7; Гал. 4:23), ние се сблъскваме с нейното явно нарушение още в четвърта глава на книга Битие 19 ст., когато Ламех си взел две жени. Полигамията се появява още при патриарсите: Аврам имал една жена, но следвайки обичая на времето се свързва и със слугинята на съпругата си, когато тя се оказва бездетна (Бит.16:12); Яков има две жени-нещо което е потвърдено в Моисеевия закон (Втор.21:15), но факта, че това не е според първоначалния Божи план личи от пророческото изказване на Израиля като единствена Божия “невеста” (срвн. Ис. 62:4-5). Въобще едноженството се смятало като идеално и нормално състояние на брака (Прит.5:18 и сл.; 12:4; 18:23; 19:14; 31:10 и сл.;Еклис. 9:9; Сир. 7:21; 25:2). На първосвещеника било позволено да вземе само една жена, и то мома (Лев. 21:13).[102] В последствие полигамията твърде широко навлязла сред евреите и даже получава височайше освещение благодарение на Божиите обещания за извънредно размножаване в сила и слава на тяхното племе, в което трябвало да се появи обетованото семе на жената. “По-добрите хора от еврейския народ живеят с бъдещата любов към потомството, желанието за слава и благоденствие определя истинското им поведение в настоящето”.[103]

За евреина да няма деца или да се лиши от тях било голямо нещастие-това означавало да загуби своето име, чест и слава в потомството. Затова сред евреите станало обичай и дори допуснато от закона да си вземат втора и трета жена, ако първата била безплодна или малоплодовита, тъй като и двете положения се считали за безчестие. Самата ветхозаветна жена се стремяла непременно да бъде майка и била ревнива за многочадие и с нищо не може да се сравни онова нравствено страдание, което изпитвала безплодната жена. Тъй като е особено важно децата да продължат името на семейството, бездетната жена можела да разреши съпругът и да има деца от нейната слугиня. Само така можем да си обясним странната постъпка на Сарра, която отстъпила съпружеските си права на друга жена, за да може макар и чрез нея да има потомство (Бит.16:2 и сл.). Майчинството било въпрос на живот и смърт за ветхозаветната жена. Да не бъдеш майка значело да не бъдеш нравствена, значело постоянно да страдаш без да видиш никаква радост и утеха. “Дай ми деца; ако ли не, умирам” (Бит.30:1), отчаяно молела в скръбта си Рахила своя мъж /Яков/. Това бил вопълът на всяка безплодна жена. Безплодието се равнявало на смърт.[104]Нито любовта и нежните ласки  на мъжа, нито богатството, нито славата, нищо на света не било в състояние да замени за жената децата. Само в тях тя виждала своето щастие. И след като станала майка, Рахил с радост възкликва: “ Бог отне от мене позора” (Бит. 30:23). Освен това мъжете и сами си взимали наложници без всякакво притеснение. Така например, ако жената е бездетна, ако тя е стара и болна и мъжът е лишен от работна сила в къщи, той могъл да има край първата си жена и друга-наложница. В библейските времена сексуалните отношенията с ”второстепенна” съпруга са често срещано явление. В Асирия например наложницата е подвластна на съпругата, но синовете и имат право на дял от наследството. Римляните в новозаветни времена приемат връзката с наложницата /конкубината/ за неофициална. Децата от такива връзки са лишени от статута на граждани.[105] Това е било напълно законно в Месопотамия и някои от патриарсите също го правели (Бит.16:2-3,30; 3 Цар.11:3). В Библията не се казва за някакво общоприето право на господаря да има полови връзки със слугините, въпреки че във Изход 21:7 стих и нататък и във Второзаконие 15:12 стих се разграничават правата на обикновената слугиня и тази, която е взета като наложница. Правата на наложницата се доближават до правата на законната жена: тя имала храна, облекло и съпружеско съжителство, а в седмата година тя била освобождавана. Наложницата е по-ниско поставена от съпругата, но децата и могат да наследяват имот и имат право на дял от наследството (Бит.25:6). Тези жени са закриляни от Моисеевия закон (Втор.21:10 и сл.), но с тях разводът е по-лесен, отколкото със съпругата. /По-късни пророци, както и Иисус Христос, подчертават необходимостта от едноженството (Мат.19:3). В ранната църква мъжете са задължени да се оженят за заложниците си-иначе не могат да получат кръщение./ Не само наложничеството и многоженството, но дори и блудството намирало оправдание от тази гледна точка. Пример за това е Тамара, Иудината снаха, която се решила на блудство, независимо от това че за него се наказвало със смърт, само и само да възстанови своето потомство от Иуда. И той след като узнал, че неговата невеста се водила от добрата цел-желание за благословено потомство, не само че не я преследвал, но и приел родените от нея близнаци за свои законни синове (Бит.38:6-27). И кръвосмешението на Лотовите дъщери със своя овдовял баща- с цел сдобиването им с благословено потомство представлява действие неподлежащо на строги упреци (Бит.19:30-38). Но самото блудство извън тази особена цел не намирало оправдание в патриархалния бит. Половата връзка между мъжа и жената извън брака в Стария и Новия завет се смята за безнравствена. Законът предписвал пребиване с камъни заради блудството (Втор. 22:22-30; Левит. 20:10). Това е видно не само от историята на Тамара, която Иуда наредил да изгорят заради блудството (Бит.38:24), но и Рувим бил осъден от баща си заради извършеното от него кръвосмешение с майка му, повод за което било единственото моментно чувствено желание (Бит. 35:22; 49:4; вж. 34:1, 25-27). Но полигамията, съществувала в Стария завет, също е призната като форма на брак.

В Моисеевото законодателство никъде не се забранява полигамията, макар да е показано ясно, че тя поражда трудности и често води до грях (срвн. Бит.21; 3 Цар.11:1 и сл.). Напротив, двуженството и наложничеството се разглеждали като нещо законно (Втор.21:15-17; Изх.21:7-11; Левит. 19:20).[106] Тук законодателят само се противопоставя на излишеството и разкоша в половите отношения и предупреждава еврейските царе против многоженството: “ И да не умножава жените си, за да не се разврати сърцето му” (Втор.17:17). Съвсем естествено е съпругът да бъде привързан към една от жените си повече, отколкото към останалите /полигамията се среща и днес сред евреите, които живеят в мюсюлмански  страни/.[107] Но този закон, предписван без особена строгост, бил постоянно нарушаван. Ярки примери за това са: най-силния от съдиите Гедеон (Съд. 8:30-31), цар Давид (2 Цар. 12:8; 5:13), и като най-ярък пример премъдрия и славен цар Соломон, който имал 700 жени и 300 наложници. И ако Соломон бил осъждан, то съвсем не било за многоженството, а за това че увлечен по чуждестранните си жени се отдал на тяхното идолослужение (3 Цар.11:9). Както видяхме този противозаконен акт намира своето оправдание в стремежа към преумножаване на потомството и понеже многодетството се считало за Божие благоволение, то преумножаването на племето се считало за една от основните награди за добродетелният живот и за изпълнението на Божествения закон (Втор. 7:13-14).

Затова пък безплодието се счита за най-важния недостатък на жената (Сир.47:10) и то било знак на Божието неблаговоление и наказание за греховете (2 Цар. 6:23; Пс. 112:9; Левит. 20:20-21).[108]

Очевидно е, че обичаят на многоженството удовлетворявал непреодолимия стремеж на мъжа да има деца и най-голямо разпространение на своето потомство. Но за да бъде изпълнена всяка правда Моисеевото законодателство предписвало и закона на ужичеството-левиратен или “деверен брак” на близък роднина с бездетната вдовица, този брак наричаме още “заместителен”,[109]който от своя страна удовлетворявал в това отношение жената. Според него, когато женен мъж умре без да е оставил дете, брата или най-близкия му роднина по кръвна линия бил задължен да се ожени за вдовицата на своя родственик, за да се продължи името на рода му. Децата родени от тази женитба се смятат за деца от първия брак и се считат за преки наследници. В книга Рут е описан този обичай. Той се прилага само в случаите на бездетство. В книга Левит 18:16 и 20:21 се забранява брак със жената на някои от братята във всички други случаи.В случай на отказ вдовицата имала право да го извика на съд пред старейшините и да изисква изпълнението на закона, а при повторен отказ закона предвиждал тя публично, пред очите на старейшините да обезчести отказалия се от нея (Втор. 25:5-10; Рут 2:24; 4:10).

Благодарение на този неудържим стремеж за многобройно потомство, както вече казахме по-горе, евреинът ценял у жената най-вече способността и да бъде майка. Бременната жена била обкръжена с внимание и уважение, нейната неприкосновеност била осигурена с най-строги закони: ако някой ударел бременна жена в първия период на бременността и тя пометне, се задължавал да даде на мъжа и обезщетение каквото той поиска; ако побоят бил нанесен във втория период на бременността, когато младенецът се е развил и му е нанесъл вреда, то виновният се наказвал със смъртно наказание (Изх. 21:22-23). Вече като майка тя била уважавана и почитана, и слушана от децата си и тяхното почитание към нея не било по-малко отколкото към бащата (Изх.20:12; Втор.   21:18 и сл.), макар че тя нямала никаква юридическа власт над тях. Майчиното й достойнство било защитено от закона и за неуважение към майката децата се наказвали така, както и за оскърблението на бащата, а понякога наказанието се съпровождало и от по-тежки последствия: ”Който удари баща си или майка си, да бъде предаден на смърт” (Изх. 21:15; Левит.20:9; Втор. 21:18-21; 27:16 и др.). Тя е освободена от труд в събота (Изх. 20:10) и според закона имала дори правото на наследство след смъртта на бащата, ако нямало разбира се наследници от мъжки пол(Числа 27:8 и сл.).

Бидейки съпруга жената ставала господарка на дома. Тя се разпореждала с домашното стопанство и всичкия труд в дома. Но всички домашни задължения, които жената трябвало да върши се намалявали според нейното богатство. В Мишна по този повод се казва: “Ако жената е получила в зестра прислужница или парите за прислужница, то тя имала право да се откаже да мели зърно, да пече хляб и да пере бельо; ако тя е получила в зестра две прислужници или стойността им в пари, то тя не била задължена да готви и да храни децата си; ако във зестра и били дадени три прислужници, то тя можела да не приготвя постелята на мъжа си и да не преде, значи освобождавала се почти от всякакъв труд задължителен за бедната жена”.[110]

И все пак правата с които се ползвала ветхозаветната жена били нищожни в сравнение с тези на мъжа. Очевидно е, че мъжът бил под особена закрила и грижа от страна на закона, което още по-ярко ще проличи след като разгледаме закона за развода и характера на съпружеските взаимоотношения сред евреите.

За развода

Като последствие от породилата се борба между мъжа и жената и победата на мъжкия пол над женския сред еврейския народ се появил развода. Моисеевото законодателство, независимо от сравнителното съвършенство на неговите нравствени предписания, не могло да направи нищо против това вкореняващо се зло.

Моисей не настоявал в своето законодателство за неразтрогаемост на брака, тъй като това можело да доведе до нежелани последствия и най-вече до нарушения на закона. Именно за това Моисей предписва закон според който евреинът могъл да даде на жената разводно писмо, което се явявало като отстъпка и снизхождение към народа, чието нравствено развитие не било излязло още от младенческия период. Затова свидетелства и сам Иисус Христос когато фарисеите го питали за развода с жената (Мат.19:3-9). Затова твърде ясно говори и св. ап. Павел, който нарича старозаветния Моисеев закон “възпитател”, следящ за духовното устройство на евреите с мъдро снизхождение и педагогическа последователност (Галат.3:24). На друго място същия апостол нарича Моисеевото законодателство бъдеща “закрила” на нравствения Християнски закон (Евр. 10:1).[111] Би било погрешно да считаме, че той като не забранявал развода го оправдавал и че считал обикновения каприз на мъжа като достатъчно основание за изгонването на жената, защото той посочвал на други места, много по-рано  кога брака е неразторжим за цял живот (Втор.22:19,29). Затова и във закона е написано, че забранява на свещеник да се жени за разведена жена. Пророк Малахия решително осъжда разводите (2:14 и сл.). Законът се стараел да предпази поне от лекомислени разводи, затова изисквал някаква важна причина: “Ако някой вземе жена и и стане мъж, но тя не добие благоволение в очите му, понеже той намира в нея нещо противно, и и напише разводно писмо, даде й го в ръцете, и я изпрати от къщата си, и тя излезе от къщата му, па отиде и се омъжи за другиго” (Втор. 24:1-2; Мат. 19:8). В посоченото по-горе предписание не се определят точно причините за развода, те са дадени доста обобщено и не е възможно да се определят с точност, което дало повод за твърде произволно тълкуване на закона. Така например Хиллел учел, че мъжът има безусловно право да се развежда с жена си по най-маловажни причини, по единствено подозрение в изневяра на жената или само по някакво неразположение към нея, а рави Акиба добавя, че е достатъчно за мъжа да намери по-красива жена, поради което има право да изгони своята.[112]

Малко преди времето на Христос школата на равина Шаммаи считала, че израза “намира в нея нещо противно” се отнасял за прелюбодеянието или за някакъв телесен недостатък. Но относно прелюбодеянието съществували особено строги предписания. Съпружеската вярност се ценяла много високо и всяко прелюбодеяние от страна на жената или мъжа се наказвало със смъртно наказание, разводът бил недостатъчен (Левит.20:10; Втор. 22:22-24). Девица, която била загубила девствеността си преди брака, била осъждана на публично убиване с камъни пред дома на своя баща (Втор. 22:20-21; срвн. Мат.1:19), а ако била дъщеря на свещеник, то тя била изгаряна жива (Левит. 21:9). Очевидно  причината за развода била друга, а не прелюбодеянието. Освен това разведената жена имала право да се омъжи отново, което било невъзможно ако разводът се допускал по указаната по-горе причина. Следователно причината за развода ще да е била наличието на някакъв телесен недъг, като например безплодието, което било твърде важен недостатък от гледна точка на евреите, тъй като ги лишавало от възможността да придобият благословено потомство. Причина, която давала право на мъжа да си вземе и друга жена, ако първата била безплодна, а това било възможно само за богатити евреи, защото според закона евреинът трябвало да купи своята бъдеща съпруга, т.е. да я откупи като даде вено и други дарове за нея (Бит. 24:53; 34:11-12; Изх. 22:16), на бедния не му оставало нищо друго освен да слугува години наред (Бит. 29:20) или да се разведе с безплодната си жена, за да си вземе друга.

Очевидно Моисей схващал развода като съществуващ факт, неизбежен при това нравствено състояние в което се намирал еврейският народ. Факт, който той се опитал ако не да отстрани, то поне да ограничи като възпре мъжа от произвола и злоупотребата със задължението да дава отпустително писмо на жената и забраната за последната да се връща при първия си мъж и той в никой случай да не може пак да я вземе за жена, ако след развода с него е била омъжена за втори, за да не се оскверни и да не попадне в числото на блудниците (Втор. 24:1-4). Така отчасти се гарантира нравственото достойнство на жената и в същото време се подчертава зависимостта и подчинението на личността и.[113] Това се вижда и от закона за водата на разобличението, когато ревнивият мъж имал право да заведе жената при свещеника, който пред олтара я поил с тази вода и разрешава въпроса за нейната невинност. Разводът бил забранен само в случаите, ако съпругът несправедливо обвини жена си в предбрачна невярност, т.е. не е била девствена (Втор. 2:13 и сл.) или ако е заставен да се ожени за прелъстено от него момиче (Втор. 22:28-29). Книжникът Ездра налага развод в случаите на брак с жена от езически произход (1 Ездра 9-10 гл.; Неем. 13:23 и сл.). Според закона жената в никакъв случай нямала право на развод, обаче във времето след пленът и жената добила правото на развод (Марк. 10:12; 1 Кор. 7:10). Още със самото раждане на жената се изразявало нейното физическо и нравствено унижение пред мъжа, като дните в които се считала родилката за нечиста били два пъти повече при раждането на дъщеря, отколкото при раждането на син (Левит. 12:2-5).

В семейството и по-точно във взаимните съпружески отношения жената играела само служебна роля за своя мъж. Неин дълг било да се грижи за своя мъж и да търпи неговите капризи, да се труди за него, въобще да бъде за него всичко. От тук и нейните нравствени качества се съобразяват с тези задължения. Еврейските моралисти изисквали от жената различни нравствени качество, за да се осигури спокойствието и благоденствието на мъжа, и в същото време не предписвали никакви изисквания към мъжа по отношение на грижите за жената, като оставяли съдбата й и на произвола на неговата воля.

Такова подценяване на жената е било свойствено на еврейските равини. Рави Мери поучавал всеки мъж да прави ежедневно три благодарения: първото за това, че Бог не го е създал езичник; второто за това, че не го е създал жена и третото, че не го е създал безумец или глупец.[114] Колко низко е стояла жената в съзнанието на този равин става ясно, ако се вземе в предвид, че тя се поставя наравно със стоящия под обикновеното интелектуално ниво на човешкото развитие безумец, както и с езичника, който за израилтянина бил низше създание, което било неспособно да усвои каквото и да е учение или наставление.

ІІІ. Жената по времето на Иисус Христос и Апостолите

 

А. Отношението на Господ Иисус Христос към жената

 

Такова било положението на жената до идването на Господ Иисус Христос. След Него обаче в отношенията на мъжа и жената станал цял преврат.[115] И Свещеното писание на Новия завет разкрива на своите страници високата представа на Господ Иисус Христос за личното достойнство на жената, за нейните права и задължения в Църквата, обществото и семейството.

Евангелската проповед за спасението на хората и тяхното Богосиновство поставила в нова светлина отношенията между хората и Бога. Тя открила нова страница в областта на вътрешните, личните отношения между човешката личност и Бога. Но действителната сила на Християнството не се ограничавала само в сферата на субективните-интимните преживявания. Неговото веро- и нравоучение провъзгласило нови норми на взаимоотношения между хората, изменило древния възглед за жената и я издигнало на такава висота, на каквато никога по-рано не е била, като установило пълно субстанциално равенство между мъжкото и женското естества.[116] Така то предизвикало коренни промени в живота на народите и като изцерителен вихър преминало по земята, оживотворявайки и изцерявайки всичко, до което се докоснело.

Докоснало се и до положението на жената-въпрос, който неправилно бил решен в езическия свят. И както видяхме в предходната част, в най-образованите древни народи-гърци, римляни и евреи жената не се ползвала с никакви права: тя не била личност, а вещ, с която мъжът се разпореждал както намери за добре. Тя била робиня на своя мъж.[117]

Основателят на Християнството, въпреки старите религиозни законодателства провъзгласил, че за Бога няма разлика между мъжа и жената, няма разлика между половете. Ние се убедихме, че Твореца не лишил жената от каквито и да било духовни качества,[118] нещо за което свидетелстват и свещените книги на Новия завет, и църковната история. Жената, както и мъжа, е създадена по образ Божий, със същата безсмъртна душа надарена с всички способности, които от една страна правят човека владетел на обкръжаващата го природа, а от друга го приближават до духовния свят; еднакво страдат от греховете си, еднакво копнеят за по-съвършен живот и  следователно еднакво се нуждаят от Христовата помощ, за да бъдат спасени.

Достойнството  на богосинството и участието във вечния живот се усвояват в равна степен както от мъжа,  така и от жената. Крайната цел на човешките стремления и усилия трябва да бъде възвръщането на човешката душа към Бога, независимо от това дали тази душа ще бъде в тялото на мъж или жена.[119]

За това свидетелстват думите на Иисус Христос, дадени в отговор, че в бъдещия век “нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божий на небесата” (Мат. 22:34-36). За това говори и ап. Павел в посланието си до Галатяни, когато пише, че в Иисус Христос “няма мъжки пол, ни женски” (Гал.3:28), т.е. че в Божиите очи е еднакво ценен всеки човек-мъж или жена.

Нито едно учение на древния културен свят не е възвисило жената така, както я възвисило Християнството. Християнската религия, чиято основна цел се явява спасението на човека, признала в жената равноценността на душата и, с което открива пред нея възможност свободно да прояви духовни и нравствени сили. Тя радикално изменила  положението на жената, като възстановила идеята за духовното равенство между двата пола и и отредила такова почетно място в Църквата, каквато нито една религия не й била отреждала.[120]Тя възвисила жената наравно с мъжа и я призовала към блаженство във вечния живот- като участница в словото Божие, кръщението и причащението така, както и мъжа. Християнството освободило жената от робството и безправието, като я поставило в равно положение с мъжа по отношение на Христос  и Църквата Божия.  Тя е също така сънаследница на вечния живот и както казва Климент Александрийски:  “В това съвършенство, еднакво трябва да участват мъжа и жената.”[121]

Поради всичко това благовестието на нашия Господ Иисус Христос е отправено към всички човеци без разлика на пола. Когато Той проповядвал “Евангелието на Царството” (Мат.4:23), зовял: “Дойдете при Мене всички отрудени  и обременени, и Аз  ще ви успокоя.” (Мат.11-28). На тази пленяваща душите проповед и на изпълнения с голяма любов призив откликнали както мъже, така и жени.

До колко Спасителят ценял еднакво двата пола личи и от това, че Той в общите Си проповеди, като предлагал и изяснявал възвишените спасителни истини с притчи, взимал техните образи от живота и на мъжа, и на жената:  Царството Небесно Той сравнява с квас, който жената поставя в три мери брашно, за да възкисне (Мат.13:33), или пък с десет девици,които излизат да посрещнат със светилниците си младоженеца (Мат.25:1-12).  Радостта на  небето за всеки разкаял се грешник Господ сравнява с радостта, която изпитва жена намерила загубената си драхма (Лук.15:8-9), а нуждата от настойчивост в молитвата ни разкрива с настойчивостта на вдовицата пред безскрупулния съдия (Лук.18:2.7).

Сега, след  въплъщението на Господ Иисус Христос, жената станала майка на Бога Слово – “По-чтима от херувимите и несравнено по-славна от серафимите”.[122]   Иисус Христос разкъсал  тежащите на жената окови и свалил тежащото над нея проклятие, като не се срамувал да я нарече Своя Майка. Така Той възвисил целия женски род. Затова от Неговата уста не чуваме нито една обидна дума по неин адрес. Родилият се от Пресветата Дева Мария Иисус Христос се обръща към всички идващи при Него жени с нежна и състрадателна любов. Както вече казахме, Той не прави разлика между мъжа и жената – за Него и двамата  са еднакво  обичани и ценени чада Божии, същества напълно равни. Затова с еднаква любов разпростира Своите чудеса над всички идващи при   Него болни, без разлика на пола.

Евангелистите ни дават твърде много случаи на покъртителното душегрижие, което Господ  Иисус Христос вършел към страдащите жени. Не ще бъде пресилено ако кажем, че Той отделял повече внимание и проявявал повече грижи за страдащи жени, отколкото за мъже. Той посрещал с открито сърце всяка душевно и телесно страдаща жена и и оказвал необходимата помощ. Примери за това намираме непосредствено в самото Евангелие.[123] Още при влизането в дома на Петър Господ изцерява боледуващата му от огница тъща (Мат.8:14-15; Марк.1:23-31); на път за град Наин по чудесен начин възкресява умрелия юноша, единствен син на майката-вдовица, която горчиво оплаквала нещастната си участ (Лук.7:11-17); с пълна готовност Той се отзовал на молбата на Иаира и отива в неговия дом, за да изцери умиращата му дъщеря и като не я сварва жива, по същия чуден начин и възвръща живота (Марк.5:22-24; 35:43; Мат.9:18-19;23-25; Лук.8:41-42; 49-56); по пътя  за Иаировия дом Иисус Христос, притискан от множество народ, обръща особено внимание на страдащата  дванадесет  години от кръвотечение жена и като засвидетелства пред всички дълбоката  и вяра и достойнство Той и дарява телесно здраве и душевен мир (Марк.5:25-34; Лук.8:43-48; Мат.9:20-22); по настойчивата молба на хананейката, въпреки съществуващия у евреите обичай да не общуват с другородци, Той изцерява дъщеря и, а нея удостоява с похвала заради голямата и вяра, като по този начин разкрива силата на нейното нравствено величие. Изцерение от Господа са получили още много жени, намиращи се между страдащите от различни болести, за които говорят евангелистите (Марк.1:34; Мат.8:16;  Лук.4:40; 13:10-16).

По отношение на падналите в грях Господ Иисус Христос е чужд на безчувствената строгост на книжниците и фарисеите. В такива случаи Той имал предвид не външната, формалната, юридическата страна на въпроса, а нравственото, вътрешно настроение на сърцето. Както в лицето на грешния мъж, така и в лицето на грешната жена  Той вижда душевно боледуващ и страдащ човек у когото Божия образ, макар и  да е покрит с калта на престъпленията, не е унищожен. Поради това Спасителят с голяма любов и дълбоко съчувствие протягал ръка на грешните жени за да ги спаси. И ние виждаме, че Той не осъдил заловената в момента на прелюбодеяние жена, която била доведена при Него за да произнесе над нея своята смъртна присъда, както биха направили това книжниците и фарисеите и биха я убили с камъни за да изпълнят закона.[124] И Иисус не осъждал грешните мъже – митари, а общувал с тях, за да ги доведе до разкаяние и обръщане (Марк.2:15-16; Лук.7:34). Също така постъпил и с прелюбодейката, и като изобличил блюстителите на закона в тяхната прикрита греховност, не осъдил, а оправдал беззащитната престъпница, за да я избави от греха и приведе към нов, свят живот. И като забелязал голямото и страдание от греха, Той кротко я наставил да не греши вече (Йоан 8:3-11). За тяхно удивление и дори на самата паднала жена Учителят на любовта, в името на общото нравствено достойнство и прощава смъртния грях, като я приравнява напълно с пазителите на закона. Така обвиняваната от фарисеите жена се оказала съвсем не дотам грешна, за разлика от самите фарисеи, чиито грехове оставали в тайна. Тя дори се оказала по-високо в нравствено отношение от тях, защото не осъждала другите за това, в което сама била виновна (Рим. 2:1-3).

   Подобен случай на нравствено извисяване на жена паднала в очите на общественото мнение ни разкрива и св. ап. Лука в 7:37-50 ст., когато Спасителят със същата такава любов се отнесъл към грешницата, която дошла при Него когато обядвал в дома на фарисеина Симон. Той не се считал за осквернен от нейното докосване и допуснал тя спокойно да облива нозете Му със сълзи, да ги изтрива с  косите си, да ги целува и маже с миро. Заради сълзите и на искрено разкаяние и тежко страдание от греха, заради голямата и любов и вяра, че Иисус ще я спаси. Той и простил многото грехове и я изпратил с мир в душата като и открил вратата на един съвършен и свят живот (Лук. 7:47).

Иисус Христос не само възстановява жената, но като я издига на нивото на мъжа я призовава наравно с него към осъществяването на земното и небесното предназначение на човека.[125] Той я извежда на поприще съответстващо на способностите на нейната душа и на благодатните стремления на нейното сърце: Христос призовава жената към възстановяване и възраждане на човешкия род чрез проповедта на Евангелието.

Господ Иисус Христос не се колебаел да предлага на жените със задълбоченост възвишените евангелски истини. С тях Той беседвал за онези истини на Св. Евангелие, които били непонятни и за постоянно слушащите Го апостоли. В разрез с тогавашните обичаи на Изтока, Той не само допускал те да слушат проповедите Му и да Го следват наравно с мъжете, но когато намирал за нужно, за спасението на една душа, Сам започвал продължителна и възвишена беседа с жени, като благосклонно се доближавал до тяхното разбиране, ако това било нужно и с търпение изслушвал техните естествени недоумения, за да може след това да им разкрие нужните за тяхното спасение истини.[126] В това отношение особено характерен е случаят със самарянката при Якововия кладенец (Йоан 4:6-42), когато учениците се учудвали, че Той разговаря с жена.[127] Спасителят повежда разговор с нея, като започва методично, от обикновената нужда за утоляване на жаждата, за да и разкрие след това истината за живата вода – благодатта, която Той дава и осигурява вечен живот – онзи вечно течащ извор на нравственият живот, който удовлетворява духовната жажда за правда и духовни блага, укрепва нравствените сили на човека и разслабва плътските греховни влечения; за да и разкрие след това височайшата истина за богопоклонението което трябва да става с дух и истина. Когато беседата Му предизвикала разкаяние и жажда за спасение, Иисус и открил това, което до тогава никому не съобщавал – че Той именно е очакваният Спасител (Йоан 4:26).[128]

Гореспоменатата беседа ясно показва отношението на Христос към умствените способности на женската натура. Той признал способността и правото на жената да слуша и възприема онези възвишени истини, които са необходими за всички хора: духовния и благодатния живот, под символа на жива вода, служението на Бога с дух и истина и накрая месианското достойнство. Това са основните принципи на християнското учение разкрити от Христос пред обикновената жена. Тя не само е удостоена да възприема тези възвишени истини, но се оказала и в числото на първите Христови последователи и станала първата проповедница на Неговото име в Самария.

По подобен начин Господ Иисус Христос ще е разкривал спасителните истини на Царството Божие и на Мария, сестрата на Марта и Лазар. Наистина, св. ап. Лука не ни предава съдържанието на беседата, но от предадените думи на Господа, че “Мария избира добрата част, която няма да и се отнеме” (Лук. 10:42), със сигурност можем да предполагаме, че тя се водела по въпроси имащи особено важно значение за спасението, че на Мария били разкривани основните истини на Царството Божие. Тя разбрала дълбокия смисъл на Христовото учение за това, че душата е нещо повече от материалната храна, че не телесните нужди, а нравствените – Царството Божие – представляват съществената част на разумно-нравствените стремления на човешката душа.

Колко високо е ценял Господ Иисус Христос като вестител на словото Божие и като душепастир личността на жената проличава особено ясно, ако след приведените случаи на предлагане на най-възвишените истини на тези жени си спомним думите на рави Елиезар: “По-скоро трябва да бъдат изгорени словата на учението, отколкото да станат общо благо на жените.”[129]

Господ Иисус Христос не само благосклонно се отзовавал на личните молби за помощ на страдащите и нуждаещите се жени, но приемал и удовлетворявал тяхното ходатайство за облекчаване на страданията и задоволяване нуждите и на техни близки: на сватбата в Кана Галилейска Той удовлетворил молбата на Своята майка, Пресветата Дева Мария и извършил първото Си чудо, като превърнал водата във вино и така спасил младоженците от засрамване пред стария сват и всички гости (Йоан 2:1-11); заради силната вяра на Марта и Мария възкресил брат им Лазар, който престоял четири дни в гроба (Йоан 11:1-44); изцерил дъщерята на хананейката, защото не могъл да откаже на настойчивата и молба и голямата вяра в Него, която засвидетелствала пред всички (Мат. 15:22-28).

За достойното ценене личността на жената ни свидетелства и факта, че с присъствието Си на сватбата в Кана Галилейска и с извършването на Своето първо чудо там Господ Иисус Христос осветил брака като духовен съюз на две лица от различен пол; съюз, който получил благословението на Твореца и бил утвърден от Него още преди грехопадението (Бит. 1:28); съюз, който Спасителят утвърждава като неразсторжимо единение на две същества “в една плът” и отхвърля разрешения от Моисеевото законодателство развод. В отговора Си на изкусителния въпрос на фарисеите: По всяка ли причина е разрешено на човека да се разведе с жена си? “Той им отговори и рече: не сте ли чели, че Оня, Който от начало ги сътвори, мъж и жена ги сътвори и каза: “за това ще остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си и ще бъдат двамата една плът”? Тъй че те вече не са двама, а една плът. Прочее, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва. Те му казват: защо тогава Моисей заповяда да даде мъжът разводно писмо и да я напусне. Той им отговаря: поради вашето жестокосърдие ви е позволил Моисей да напускате жените си; но отначало не беше тъй” (Мат. 19:3-8). С тези думи Господ изразява отклоненията възникнали в следствие на грехопадението във взаимоотношенията между мъжа и жената. И като възстановява установения от Твореца първоначален съпружески съюз само между един мъж и една жена добавя: “Аз пък ви казвам: който напусне жена си, освен поради прелюбодеяние, и се ожени за друга, той прелюбодейства; и който се ожени за напусната, прелюбодейства” (Мат. 19:9). И като издига в най-висша степен чистотата на отношението към жената, на уважението към нея утвърждава, че сега дори един въжделен поглед отправен към жената се обявява за прелюбодеяние (Мат. 5:28). По-ясно от това не би могло да се изрази идеята за нравственото достойнство на жената. Именно в това отричане на половите чувства се заключават чистите човешки взаимоотношения между мъжа и жената.

На забележката на апостолите, че ако развода е така ограничен, то е по-добре за човека да не се жени, Спасителят отговаря: “Не всички възприемат тая дума, но оня, на който е дадено; защото има скопци, родени тъй от майчина утроба; има и скопци, които сами са се скопили заради Царството Небесно. Който може възприе, нека възприеме” (Мат. 9:10-12). С това той ясно посочва, че избора на брачно или девствено състояние се определя от индивидуалните особености на личността, независимо от пола.[130] За Господ Иисус Христос омъжването на жената не се считало за задължително и идеално състояние. Нравственият идеал на Християнството посочва девството като състояние на съвършена и безупречна нравствена чистота. Следователно според Христовото учение бракът не е задължителен нито за мъжа, нито за жената.

От всичко казано до тук става ясно, че нашият Господ Иисус Христос, като напомнил със своето божествено учение и проповед на човечеството за първоначалното предназначение на мъжа и жената, възстановил човешкото достойнство на последната и одобрил стремежа и към идеала за нравствено съвършенство. Така Той засвидетелствал равноценността на жената наравно с мъжа и като истински сърцеведец, познаващ силата на женската интуиция, благодарение на която жената може много по-добре да чувства и разбира житейските и духовни проблеми на човека, отколкото мъжа със своя разум, я поставил по-високо в оценката си като служител на Бога и обществото.

За това когато тръгнали след Него копнеещите за по-добър живот жени, Той не ги отблъснал, а наравно с мъжете ги оставил да го следват. И Светото Евангелие ни свидетелства, че те Го следвали рамо до рамо с апостолите: “Той (Иисус Христос) обхождаше градове и села, като проповядваше и благовестеше Царството Божие и с Него бяха дванайсетте, и някои жени, които Той бе излекувал от зли духове и болести: Мария, наричана Магдалина, от която бяха излезли седем бяса, и Йоана, жена на Хуза, домакин Иродов, и Сусана, и много други, които Му услужваха с имотите си” (Лук. 8:1-3; Мат. 27:55; Марк. 15:47). И четиримата евангелисти свидетелстват, че тези жени образували особено общество, което Го придружавало по време на Неговата евангелска проповед, а когато настанало времето на Неговите страдания, някои от тях били с Него дори на Голгота. Така евангелистите ни свидетелстват, че когато Божествения страдалец, изоставен от Своите ученици, изнемогвал под тежестта на кръста след Него вървели много жени, не само галилейки, но и Иерусалимки, плачейки и ридаейки за Него (Лук. 23:27). При кръста стояли Неговата Майка и сестра и Мария Клеопова, майката на Иаков младши, и Йосия, и Мария Магдалина, и майката на Заведеевите синове – Соломия и др., които и тогава, когато Той бил в Галилея, ходили след Него и Му служели и дошли заедно с Него в Иерусалим (Марк. 15:40-41; Лук. 23:49; Мат. 27:55-57; Йоан 19:25). Тези жени не изоставили своя Божествен учител и Господ и след Неговата смърт: те присъствали при снемането на тялото Му от кръста, от Йосиф Ариматейски и Никодим; следват Йосиф до гроба, гледат как полагат тялото Иисусово, а след това на другия ден, след съботата, в първия ден на седмицата бързат рано сутринта да помажат тялото на Господа (Марк. 16:1-2; Лук. 24:1-10; ср. Мат. 28:1; Йоан. 20:1).[131]

Това женско общество било постоянно и Го следвало, както и самите апостоли с цел да усвоят спасителното слово божие, което влизало дълбоко във възприемчивите им сърца, и според силите си да Му послужат в спасителното дело. И в противоположност на тогавашните обичаи Господ не отблъснал жените, нито ги считал за натрапници, защото никой не могъл да върви след него без Неговото съгласие и разрешение: както не позволил това на изцерения гадарински бесноват (Марк. 5:19); защото “Никой не дохожда при Господа без разрешение на изпратилия Го Отец Небесен” (Йоан. 6:44).

Той сам избирал тези, които Го следвали според това дали те достойно ще могат да послужат на великата Му спасителна мисия на земята, като отправя към тях специална покана (Мат. 4:18-22; Марк. 1:16-20; срвн. Мат. 10:1-14;  Марк. 3:13-19; Лук. 6:12-16).

Ала жената последвала Господа без покана, и Той не бил против това, защото добре познавал нейната духовна природа и способността й в дълбочина да чувства и разбира нещата по-бързо от мъжа. Тя, чрез своята чувствителност много бързо и сигурно познала в Христа Божествения Спасител и всеотдайно Го последвала. Тя не се интересувала от това дали Той ще й повери някаква служба или ще й даде някакви конкретни наставления и не питала защо Той не го направил. Защото и двамата били убедени в нейната служба – да се грижи за Него, да Му служи, да стои под кръста Му.[132]

Жените не само стоели близко до Божествения учител и утолявали жаждата си за духовна храна със словото Му. Когато Господ проповядвал в Галилея и Иудея, жените Му предоставяли имотите си и Му служели с материални средства, както лично на Него, така и на учениците Му (Лук. 8:3). Изискването за служение, което Господа поставял пред своите последователи (Марк. 10:42-44; Лук. 22:25-26) жените вече претворявали делата на живота си. И Той приемал това служение на преизпълнените с любов към Него чувствителни женски сърца изцяло. Така те Му се отблагодарявали за освобождаването си от греха и страданията, за душевното си и телесно здраве както и за всяко сторено им от Него благодеяние.

Първа сред тежи жени била Йоана, жената на Хуза, домакин в двора на Ирод; друга – Саломия, майка на апостолите Йоан и Яков старши (Марк. 1:19-20), Мария Магдалина, Сусана и др. За тях се казва, че те служели на Господа и с имотите си, т.е. снабдявали Го с всичко нужно по време на Неговите пътешествия (Лук. 8:2-3; Марк. 15:40-41; 16:1; Мат. 27:56; Йоан. 20:1).

Другите жени, които нямали достатъчно материални средства Му служели със своя труд. Примери за това са: гостоприемството оказано на Спасителя и учениците Му от Петровата тъща (Марк.1:31; Мат. 8:15; Лук. 4:39), Мария и Марта от Ватания, сестри на Лазар, които ни свидетелстват, че това било основна форма на служение на жените – последователки на Христос (Марк. 11:11-12, 20; Мат. 21:17; Лук. 10:40; Йоан. 12:2).[133]

Но съвсем не е правилно да смятаме, че служението, което Господ Иисус Христос приемал от своите последователки се състояло само във външни грижи и материална подкрепа за Него и апостолите. Това било само една от проявите на любовта, с която били изпълнени душите им. “Тези жени посветили в служение на Спасителя всичките си духовни сили”.[134] Пример за това е Мария, сестрата на Марта и Лазар, която с цялото си същество слушала речта на Господа, докато сестра й се грижела за Неговото голямо угощение (Лук. 10:39). Без съмнение в речта Си Той й разкривал възвишените евангелски истини, и тя като по-съзерцателна натура искала да навлезе по-дълбоко в истините на вярата не само за да задоволи своя духовен глад, но и за да може впоследствие да послужи на великото спасително дело, за да стане и тя извор на “жива вода”. Христос не отхвърлил услугата на Марта, но посочил, че този начин на служение стои много по-високо от външното, като похвалил Мария, че избрала добрата част, която няма да й се отнеме (Лук. 10:42). Защото велик в Царството Небесно ще бъде онзи, който изпълни Божиите заповеди и поучи другите (Мат. 5:19), а това можело да бъде сторено както от мъжете, така и от жените. И св. ев. Йоан ни разказва как Мария публично дала израз на своята любов към Господа и Му послужила, както подобава на Сина Божии, Спасителя на света: “взе литра нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозе Иисусови и с косата си отри нозете Му” (Йоан. 12:30).

Така ни става ясно, че голямата суетня в домакинската дейност далеч не представлява истинското призвание на жената. Съобразно със своите човешки достойнства, тя е длъжна да постави на първо място висшите духовни интереси, да се грижи за своето умствено развитие. Такава именно е била Мария.

Жените не желаели да останат по-назад от мъжете само с личното си служение. Те изповядвали и публично вярата си в Господа. Същата тази Мария, която с усърдие Му служила, дръзновено заявила: “Аз вярвам, че Ти Си Христос, Син Божий, който иде на света” (Йоан. 11:27). Това правилно изповядване на една жена говори, че тя е способна в дълбочина да разбере личността на Господа и спасителното Му дело, както и това че тя, жената, много е допринесла за разпространението на чистата християнска вяра.[135]

Жените открито следвали Господа, нещо необичайно за тогавашния свят, който държал жената далеч от обществения живот. Но те следвайки Господа с риск да бъдат похулени и осъдени смело изповядвали вярата си в Него, като дошлия Син Божий на земята. Кулминацията на тяхната изповед било следването на Господа в най-тежките моменти в земния Му път. Техните сълзи са били смело изповядване, публично тържествено уверение за Неговата невинност, публичен протест против съдебното преследване по отношение на Божия Син, Който бе излекувал болестите им и благословил децата им.

Не бива да пропускаме да отбележим, че Господ Иисус Христос приемал и одобрявал известни апостолски прояви от страна на жените. Както видяхме по-горе на простата самарянка Господ открил възвишената истина за благодатния духовен живот, за служението на Бога с Дух и истина и за Своето месианско достойнство. И тя като разбрала, че Той е очаквания Месия побързала да отиде в града и да съобщи на съгражданите си благата вест: “Дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко що съм направила: да не би Той да е Христос?” (Йоан. 4:2-29). Господ Иисус Христос не изпратил самарянката да съобщи за Него на съгражданите си, но тя като всяка жена желаела да сподели това важно откритие. Тя желаела да съобщи радостната вест за дошлия Спасител за да ощастливи и други хора. Така тя послужила на спасителното дело.

Жените първи слушат ангелската вест за Възкресението на Господа и по Негова изрична поръка благовестят за Него на апостолите, т.е. те извършили апостолско служение. След Възкресението Си Той се явява първо на тях, жените от Галилея ;Мат. 28:8-10; Марк. 16:9) и най-напред на Мария Магдалина (Марк. 16:9; Йоан. 20:11-18). На последната Господ поръчва да извести на Църквата за великото събитие. Но заедно с тази чест Господ ги удостоил и с друга не по-малка: възложил им високата мисия да бъдат първите благовестници на Възкресението Му. Той дал на Мария Магдалина напълно ясно и определено поръчение: “Иди при братята Ми и им кажи: възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог” (Йоан. 20:17). И тази благовестническа мисия тя изпълнила с абсолютна точност: “Дохожда Мария Магдалина, тя обажда на учениците, че видяла Господа и че Той казал” (Йоан. 20:18). Мария Магдалина била избрана от Самия Спасител за първа благовестница на Своето Възкресение. Светите апостоли проповядвали Възкресението Христово на целия свят, а Мария Магдалина на самите тях: тя била апостол за апостолите.[136] Така Той удостоил жената с великата чест да стане първа благовестница на Възкресението Му.

Същата благовестническа мисия Господ Иисус Христос възложил и на други жени, макар и в по-друга форма: “Идете и обадете на братята Ми да идат в Галилея и там ще Ме видят” (Мат. 28:10). Така Господ удостоил първо жената да стане вестител на Неговото Възкресение и да излезе първа на апостолска проповед, като благовести на самите апостоли за Него.

Разбира се това нейно апостолство има ограничен характер, защото се отнася само до апостолите, но тя все пак си остава първата вестителка на благата вест. “Господ Иисус не възложил на последователките Си да учат, както не им възложил длъжността да свещенодействат и да провеждат пастирско ръководство в Църквата. Той обаче смятал, че те без да са натоварени с тежки длъжности, могат достойно да участват в служението като добри помощнички и че те са в състояние с голям успех да изпълняват възложените им конкретни задачи.”[137]

Твърде често се изказват мнения за това, че Спасителят и апостолите били под влияние на средата и традицията на тяхната епоха и поради това не възложили на жената правото да свещенодейства. (Тук става въпрос по-специално за ап. Павел, който твърде често е обвиняван в антифеминизъм, но за това ще говорим в следващите глави.)

Ако Иисус Христос не е възлагал на жените и дори на Своята Майка служение, което Той възложил на дванадесетте апостоли, то това не е било защото не Му Го позволявали културните и исторически обстоятелства. Никой никога не е доказал и вероятно е невъзможно да докаже, че тази позиция била взета само поради социално-културни причини. Напротив изследването на Светото Евангелие показва, че Иисус Христос разкъсал предразсъдъците на Своето време като многократно престъпвал съществуващите ограничения по отношение на жената. Така че е невъзможно да се твърди, че като не е призовал жената в групата на апостолите, Иисус Христос просто се е ръководил от тогавашната традиция.

Факт е, че Христос като учредил мъжкото свещенство не казал нищо относно жената. Поради това ние не знаем дали едно евентуално женско свещенство днес не би било валидно без Неговото благоволение.[138]

Очевидно е, че Христовите последователки не се сърдели на Господа, че не им възложил някакво длъжностно служение. Те като съзнавали своята духовна сила и мощ се задоволявали да бъдат помощници в служението на Любовта. Така те разгърнали такава дейност в християнското разпространение, която по нищо не отстъпвала на тази на длъжностните служители. Доказателствата в Свещеното Писание на Новия Завет са многобройни – за сътрудничество, дори служебно, на жените в разпространението на вярата в първите християнски общини, както ще видим по нататък.

С пришествието на Господа значението на Старозаветния закон се изменило. Той бил заменен с нов, по-съвършен, закон на любовта. За това и всички несъвършенства на Моисеевия закон относно жената имали временно значение. Струва си да отбележим и факта, че Евангелието не съдържа отрицание на съществуващите в онова време отношения между мъжа и жената. То не изменило и онзи възглед за нея, а само добавило това, което не разбирал древния свят. За това Иисус Христос трябвало постоянно да показва на възпитаните по източен маниер мъже, че те не са прави да считат жената за нисше и нечисто същество, т.е. че различието между половете не било съществено, че жената е също такъв човек – личност способна на социално-обществена дейност, какъвто е и мъжа, макар и да не били еднакво устроени. Той проповядвал равенството на жената с мъжа и в същото време не унищожавал нейното различие от него. Да се унищожи идеята за това различие би означавало да се отъждестви жената с мъжа и обратно. А това би означавало да се извърши насилие над природата, да се потиснат различията без които самото съществуване на жената в света би загубило смисъл. Отстраняването на тези различия е възможно само в бъдещия век, където “нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата” (Мат. 22:34-36).[139]

В едно общество, в което съществува вярата, че основните различия са строго определени в зависимост от тяхната роля по пътя на спасението не възниква въпроса: защо мъжът има правото да свещенодейства, а жената не?; не се поставя и въпроса: защо жената има правото да ражда, а мъжът не? Те просто се приемат като един съвършен естествен баланс по пътя на спасението, в което всеки си има своето предназначение и специфична роля, като по този начин се преодолява вечното съперничество за надмощие между двата пола. Но какво би станало все пак, ако мъжът пожелае и започна да ражда?…..

Господ Иисус Христос със своето Божествено учение и проповед напомнил на човечеството за предназначението на мъжа и жената, възстановил човешкото достойнство на последната и одобрил стремежа й към идеала за нравствено съвършенство. И като изкупил с кръстните Си страдания всички души, Той еднакво призовал както мъжа, така и жената към духовно възраждане и им показал колко ценна е за Бога безсмъртната човешка душа, за която било напълно достъпно завръщането към райското състояние на Богосиновството, чрез вярата в Иисус Христос и изоставянето на греховния път на живота.

Христовата проповед, Неговата изкупителна жертва и поканата Му за участие в Царството Божие и за спасението в Негово име се отнасят не само до едната половина на човешкия род – мъжете, а до целия род, до двете половини – мъже и жени. Възстановеното чрез изкуплението Богосиновство се отнася без каквато и да е разлика и за двата пола. Поради това за Бога жените са толкова ценни, колкото и мъжете.

Завършвайки, някой може да остане с впечатлението, че в тази и следващите глави прозира интуитивно подчертаване на някои ценности, които изискват по-задълбочено богословско изследване за да бъдат изчистени от техния полемичен заряд. “Но ние нямаме обичая да спорим, нито църквите Божии”. (1 Кор. ****)

 

Б. Отношението на св. апостоли към жената

 

След Възкресението на Господа, жените и всички вярващи съставлявали едно сплотено общество, което било укрепено от Него с явяването Му в продължение на 40 дни. Те били и при Възнесението, а след него взимали участие в молитвените събрания на Църквата в Синайската горница в очакване да получат сила отгоре. “Те всички, се казва в книга Деяния на светите апостоли, единодушно прекарваха в молитви и моления с някои жени и с Мария, майка на Иисуса, и с Неговите братя” (Деян. 1:14). На Петдесятница благодатните сили от небето не се изляли само върху мъжете, но и над жените; не само над синовете но и над дъщерите; не само над робите, но и над робините (Деян. 2:17-18). И те се удостоили с изключителни дарования – дарът на езици, пророчество и чудеса (Деян. 2:4; 21:8-9). За това и ап. Павел ни съобщава, че сега “Няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28). Кой член от църковния организъм би могъл да се похвали със своите преимущества или възвишености? Всеки получил Духовен Дар в зависимост от особеностите на своята естествена природа. Вдъхновяващата женска сила станала равна на мъжката деятелна сила. С други думи на мъжа било поверено свещенослужението, а на жената църковнослужението. Дарове различни, а Господ един и същ.[140]

Навсякъде, където се образували общини, имало нужда от помещение за събиране на християните. В такива помещения били извършвани агапите, по време на които били необходими практически услуги и жените, без съмнение, били привличани за тях. В Християнството се ценят тези качества, които са особено присъщи на жените: чисто сърце, самоотвержена любов, състрадание, смирение и целомъдрие.[141]

Сред първите християнки в Ерусалим била Мария, майката на Марко, която предоставила дома си за църква (Деян. 12:12). Така Иерусалимската църква се събирала в нейния дом. Във Филипи – център на мисионерската дейност на апостол Павел бил домът на Лидия (Деян. 16:14-15), а Еводия и Синтихия били негови дейни сътрудници (Филип. 4:2). В Кенахрейската църква на апостола помагала Фива (Рим. 16:1-2). В Колос отворила своят дом за апостола Нимфа, а в Атина Дамара (Деян. 17:34). В Коринт в полза на Църквата работила Хлоя и особено Прискила (Рим. 16:32; 1 Кор. 16:19; Тим. 4:9; Деян. 18:18), която имала много по-важно значение в делото на проповедта, отколкото нейният мъж. Подобна услуга на Църквата оказала също и Мариам, Трифена, Персида, майката на Руфа, сестрата на Нирея и Юлия (Рим.16) и др. В деянията и посланията на апостолите ние ще намерим много женски имена, които принадлежат на усърдни помощници на апостолското благовестие. Такива жени се наричали в зависимост от характера на тяхната дейност – служителки, пророчици, помощници, сътрудници, ученички, а също и жени и сестри в Христа. Благовестници били наричани такива като Текла, ученичка на ап. Павел и ап. Петър, наричана равноапостолна.

В апостолския век жените вземали ревностно участие в проповедта на Евангелието или служели като благовестници, оказвали материална помощ и приютявали апостолите. Сега в новоутвърдената Христова Църква жените участвали наравно с мъжете в разпространението на благата вест за спасението на света. Удостоените с Дух Свети мъже и жени под ръководството на апостолите, участвали активно в мисията за разпространението на Християнството в света, свидетелствали в него за Господа и То прославяли чрез живота си (1 Кор. 6:20). На апостолска проповед тръгнали равноапостолни жени.

Доброволното, недлъжностно служение на жените в апостолско време се проявило в най-различни форми: чрез обществена проповед, чрез лични наставления, чрез изповядване на вярата, чрез богослужението и др., но най-вече чрез изпълнение на завещаната от Господа заповед за любовта. Тези жени били приемници и продължители на делото на Божията Майка – усърдни майки на Църквата.

Сега жените от Галилея начело със св. Дева Мария били обединителен център за обричащите се в служение на Господа жени.[142] Апостолите заедно с някои жени и Майката на Господа прекарвали единодушно в молитва в Иерусалимската горница (Деян. 1:4). Мъже и жени се надпреварвали в самоотвержено служение на Господа и братята. Освен жените известни със своето сътрудничество на апостолите, имало и такива, които служат на Църквата по местата където възниквали християнски общини: едни се отдавали на молитвени общения с Господа и за това помагали в организирането на общественото богослужение, други се насочвали към сътрудничество в мисионерството, трети преизпълнени с Христовата любов се отдавали в служение на милосърдието. Така християнките се явявали истински помощници на апостолите в тяхното богослужение, учителство и душегрижие. За укрепване на вярата, извършване на тайнствата и църковнослужението апостолите поставили епископи, презвитери и дякони. Тясната връзка между вечерите на любовта и благотворителността в древната Църква давало възможност на жената да взема пряко участие в богослужението. В същото време това не било свещенодействие.

Както видяхме и в предходната глава, макар и да не им била възложена никаква длъжност, жените по собствено желание служели на Господа и Църквата Му. Но с увеличаване числото на вярващите и нуждите на общината се наложило на отделни мъже и жени да бъдат възложени длъжности за извършването на някои църковни дейности. Така се появило и длъжностното служение на жената възлагано на свободните от лични и семейни задължения жени, които могли изцяло да отдадат силите си на общественото дело. Това били вдовиците и девствениците. Вдовиците като първи длъжностни църковнослужителки се споменават от апостол Павел в първото му послание до Тимотея. Грижата за слабите членове на Църквата, за сираците влизала в кръга на техните задължения. Бедните вдовици били издържани за сметка на Църквата.

Жените с особена ревност се отнесли към новото учение и именно те в голяма степен допринесли за разпространението на Християнството в античния свят. Фанатичния враг на Християнството Целз наричал Християнството “Религия на жените”.[143]

Идеята за човешкото достойнство на жената била подхваната и изложена напълно от апостолите в тяхната евангелска проповед и най-вече от ап. Павел – апостолът на всички народи – т.е. те усвоили разбирането на Господа за равноценността на личността на мъжа и жената. Следвайки примера и заповедите на своя учител и продължавайки Неговото дело на земята, апостолите и цялата Църква оказвали на жената същото почитание и уважение, необичайни за тяхното време, като настоявали мъжете да се отнасят към жените с грижи и любов. “Също и вие, мъжете, живейте благоразумно с жените си, и отдавайки чест на женския пол като на по-слаб съсед и като на сънаследници на благодатния живот, за да нямате спънка в молитвите си” (1 Петр. 3:7). Това учение дълбоко залегнало в тяхната мисионерска и душепопечителска дейност. Неговият блестящ израз намираме в прокламацията на св. ап. Павел за равноценността на всички човеци пред Бога: “Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Тал. 3:28). От тази прокламация на св. апостол ни става ясно, че апостолите напълно отричали робството като социална категория, както и униженото и подчинено състояние на жената в семейството и обществото. И въпреки това в апостолските послания намираме препоръки като: “Слуги, покорявайте се с голям страх на господарите си – не само на добрите и кротките, а и на опърничавите” (1 Петр. 2:18). Апостолите отричали робството и не го искали, но те разбирали че докато господарите и робите не станат християни и не притежават духа на Христовата любов, робството на земята ще продължава да съществува и никакви призиви към въстание и неподчинение няма да го унищожат. Само християнската любов може да направи това, както и с отношенията между мъжа и жената. За това ап. Павел като съветва жената да се подчинява на мъжа (Еф. 5:22; 1 Петр. 3:1) многократно напомня на последния, че трябва и е длъжен да обича жената: “Вие, мъжете обичайте жените си, както и Христос обикна Църквата и предаде Себе си за нея,… Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си: който обича жена си, себе си обича” (Еф. 5:26, 28). Любовта ще отмени робското подчинение и ще възстанови достойнството на жената. Така властта на мъжа над жената ще придобие съвсем друг характер. Това ще бъде от една страна желано главенство, а от друга – доброволно подчинение, тъй като и едното и другото ще се основават на любовта като на крайъгълен камък на нормалните човешки взаимоотношения.[144]

Като устройвали на евангелски начела живота на първите християни светите апостоли немогли да не засегнат и отношението към жената, нейните права и задължения. В посланието на св. ап. Павел ние намираме обилен материал за изяснението на апостолско-евангелските възгледи за жената. В тях той изложил точното схващане на Християнството за положението на жената в обществото, за святостта на брачния съюз и нравствено-душевното равенство на мъжа и жената.

Христос призовава при Себе Си жената, а ап. Павел й показва пътя към Христа. Познайник на естествените природни закони, имащ благодатните дарове на Светия Дух за прозрение в духовната еволюция на Християнството, ап. Павел ограничил възложеното му велико учение в рамките на злободневния сив ежедневен живот и го преподал по начин, който така да проучва хората, та да възрастват от ден на ден от духовна младост към духовна зрялост. С примери и увещания, както ще видим по-нататък, ап. Павел се стреми да изведе човечеството, а в частност и жената, от подчинението на естествените душевни фактори и да утвърди духовната свобода в Христос (1 Кор. 15).[145]

ІV. Учението на свети апостол Павел за жената

 

С направения кратък исторически преглед до тук става ясно какъв е евангелския възглед за сътворението на жената, какво е било нейното положение в древния езически свят и какво е било отношението на Господ Иисус Христос и апостолите към нея. Така разбираме, че жената е сътворена като равностойна на мъжа личност в духовен аспект и допълваща го във физически, която в следствие на грехопадението е загубила своето достойнство и равенство с мъжа. Изпаднала в онеправдано и подчинено положение, което с идването на Господ Иисус Христос се променя, като на жената се дава възможност да заема отново определеното й от Твореца място в живота на човешкия род.

Именно за това духовно възраждане на жената ни говори и Апостолът на народите. Възраждане, което ни води към взаимна любов и зачитане помежду ни. За да разберем обаче по-пълно това, което ап. Павел е искал да ни каже чрез своите послания, трябва да се запознаем с неговата личност: Кой е той?; Кога е живял?; Какво е неговото възпитание?; Как е станал християнин?; Каква е неговата проповед?

Предварително трябва да подчертаем, че неговите послания са писани в точно определено историческо време за определени хора, живели на конкретно място. И че ако те са имали определена нормативна сила за хората, за които са били предназначени, то днес общият им контекст за нас, съвременните християни, разкрива препоръчителната им форма и ни подсказва, че трябва да живеем като истински християни в благоприличие и ред, взаимна любов и скромност.

След като направихме един общ исторически преглед какво е било отношението към жената, който според нас не е пълен, но е достатъчен за да ни даде една обща представа за нравственото състояние на древните "културни" народи до идването на Господ Иисус Христос; сега ще се опитаме да разберем какво е учението на ап. Павел за жената и как той, разчупвайки древното патриархално устройство на обществото, въвежда жената в онова достойно положение отреждано винаги на мъжа, но не и на нея самата.

Апостолът прави паралел със старозаветния библейски възглед за жената – в смисъл на същността и целта на нейното сътворяване; и като се основава на Божия план за сътворението на мъжа и жената посочва тяхната равноценност: “Няма мъжки пол, ни женски” (Гал. 3:28).

Като ни изяснява смисъла на сътворението апостолът ни въвежда постепенно в същността и начина на човешките взаимоотношения, респективно взаимоотношенията между мъжа и жената, основани на Христовата любов. Той използва примери, т.е. препоръки и разпоредби от патриархалния начин на живот като привидно изпада в противоречие, но твърдо води евреите и всички нас към мисълта за взаимна любов, която ни прави всички равни независимо от нашите физически и психически различия. “Всичко у вас да става с любов” (1 Кор. 16:14).

Като ни доказва абсолютното равенство та половете той подчертава и тяхното различие, което според библейското учение за целта на сътворението е с цел допълване недостатъците им, тъй като мъжът и жената са създадени един за друг по пътя на спасението.

Изхождайки от идеята за взаимната любов, апостолът издига някои норми и забрани към жената като принципи на поведение в обществото. Принципи валидни и отнасящи се и до мъжа, за това той и препоръчва “Всичко да става с приличие и ред” (1 Кор. 14:40).

 

А. Кой е апостол Павел?

 

Единствените извори от които черпим сведения за живота на св. ап. Павел са неговите четиринадесет канонически послания и книгата “Деяния на светите апостоли”, съставена от св. ев. Лука. В тях има твърде малко информация за живота на апостола преди да се появи в Иерусалим като гонител на християните. И все пак тези малко на брой сведения са твърде ценни за изясняването на личността и учението на светия апостол.

Св. ап. Павел, който до апостолството си се наричал Савел, бил евреин от Вениаминовото коляно (Филип 3:4-5)и принадлежал към иудеите на разсеянието.[146] Той бил роден в Киликийския град Тарс (Деян. 22:3; срвн. 21:39; 9:11), оживено пристанище, главен град на провинцията и просветен център на цветуща елинистична култура. Като културен център гр. Тарс съперничил на Атина и Александрия.[147] Произлизал от заможно и видно еврейско семейство, което се ползвало с право на римско гражданство (Деян. 22:25-29). Не е известно как (с пари или по заслуги към империята) баща му придобил това римско гражданство, благодарение на което се ползвал с привилегиите на свободните съсловия в гр. Рим. Той имал право да бъде икономически свободен и при съдебно обвинение да апелира към съда на императора. Това право наследил и ап. Павел от баща си (Деян. 22:25). То го спасило от явна смърт в Иерусалим, а по-късно му дало възможност да бъде държан в Рим само под домашен арест. Родителите му, като всички евреи от разсеянието, били привързани към праотеческата си вяра. Бащата бил по убеждение фарисеин, т.е. строго правоверен иудеин.[148] Той дал на своя любознателен син солидно възпитание и образование  и го изучил на занаят-правене на шатри, който ап. Павел е практикувал (Деян. 18:3). В своя роден град малкия Савел бил възпитаван в истините на иудейската религия, но не е известно дали е получил своето превъзходно за времето си гръцко образование там. Знаел отлично гръцки език, познавал древната гръцка класическа литература и поезия, риторика и философия.[149] Възпитан в строг фарисейски дух, ап. Павел подчертавал многократно своя иудейски произход: “…аз, обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите, по закон-фарисеин” (Филип. 3:4-5; срвн. Деян. 21:39; 23:3; Рим. 11:1), “Аз съм фарисеин, син на фарисеин” (Деян. 23:6). За изучаване на иудейското богословие той още от младини бил изпратен в Иерусалим, където продължил възпитанието и образованието си. Доц. Шиваров посочва, че Савел, преди да стане равински ученик в свещения град, е преминал през всички степени на домашното и училищно иудейско образование. Този учебен процес започвал от петгодишна възраст и едва след завършването на двадесет години,-когато Савел е трябвало години наред да стои в числото на “възпитаниците на мъдрите” и да се стреми към все по-пълното овладяване на отеческите предания-завършва. Само след успешното завършване на това първоначално образование и с навършването на тридесетгодишна възраст, св. ап. Павел е могъл да стане ученик на великия еврейски учител Гамалиил.[150] Последният бил член на Синедриона, принадлежал към партията на фарисеите, знаменит законоучител, уважаван от целия народ (Деян. 5:34), комуто било дадено званието раван. Той бил син на равина Симеон и внук на Гилел-ценен от иудейската традиция като възстановител на Тората и имащ заслуга за формирането и въвеждането на херминевтични норми за тълкувания на писанието, установил династия от първенствуващи равини в продължение на около 450 години.[151] Гамалиил, като внук на своя именит дядо, възприел неговите схващания и наставления за разяснение на библейските слова и ги преподал на многобройните си ученици. Той бил един от най-изтъкнатите учители на закона, корифей на равинското богословие и виден фарисеин. Бил наричан в Талмуда “светило на закона”, а школата му процъфтявала. Отличавал се със своя либерализъм и показвал наклонност към Християнството. Настоял пред Синедриона, при съда на ап. Петър, апостолите да не бъдат преследвани (Деян. 5:33-39). Няма исторически свидетелства относно преданието, че бил таен християнин прозелит и че дори приел Християнството.[152] В школата на равина Гамалиил бъдещият апостол имал за задача не само основно да се запознае със Стария завет и с преданията, които стоят във връзка с него, но и с равинския начин на тълкуване (Деян. 22:3). Той не бил случаен посетител на тази велика фарисейска академия, а заемал в нея едно от първите места.

Някои учени изказват мнението, че ап. Павел бил изпратен при Гамалиил вероятно с цел да се подготви за равинско служение,[153] но според проф. Гяуров няма исторически основания за подобно твърдение.[154]

Савел бил грижливо възпитан и изучен точно по закона отечески и бил изпълнен с ревност към Бога (Деян. 22:3). Под ръководството на равина Гамалиил той всестранно и задълбочено изучил иудейското богословие и истините на еврейската религия и обредност. Несъмнено Гамалиил упражнил силно влияние над своя даровит ученик, който станал ревностен фарисеин. “Аз, като фарисеин, казва апостолът за себе си, съм живял според най-строгото учение на нашата вяра” (Деян. 26:5; срвн. 23:6;Филип. 3:5).

Той споделял вярата на фарисеите и учението им, доколкото те са в съгласие с ветхозаветното писание. Вярва като тях във възкресението на мъртвите, в съществуването на ангелите и в духовния живот. Като фарисеин, живял в най-строгото учение на ветхозаветната вяра и според Моисеевото законодателство, животът му бил напълно непорочен (Филип. 3:6). Той не бил като фарисеите, които Иисус Христос изобличавал и чийто живот бил в пълно противоречие с волята Божия и с учението на Писанието, изпълнявано от тях само на думи, но не и на дело, т.е. имало пълно противоречие между тяхното учение и живота им в действителност.[155]

Син на фарисеин, сам фарисеин-възпитан в строг фарисейски дух, ап. Павел станал ревностен, дори фанатичен защитник на иудейската вяра. Той преуспявал в иудейството повече от мнозина свои връстници, понеже бил голям ревнител на отеческите предания (Гал.1:14). Когато апостолите разпространявали своята проповед из Иерусалим, Савел се намирал там и страшно намразил Християнството, като го смятал за гибел на еврейския народ. Той по-добре от всеки друг виждал опасността за еврейството от новата религия и официално стоял на страната на книжниците и фарисеите, които предвождани от първосвещениците и старейшините народни се обявили за врагове на Господа. Като ревностен пазител на отеческите си предания, той станал един от най-жестоките гонители на току що родилата се и започнала историческото си съществуване Новозаветна Божия църква, страшилище за християните в Иерусалим и в цяла Палестина. Савел се споменава за пръв път при убийството на архидякон Стефан с камъни. Още юноша, той одобрявал това убийство, дори излязъл извън града, за да насърчава убийците на дякона и пазел дрехите им (Деян. 7:58-59; 8:1; 22:20). По време на гонението против Иерусалимската църква, той взел живо участие като неговата ненавист се проявила с всичка сила. Използвайки заплахи и убийства против Христовите последователи, Савел терзаел Църквата Христова, като влизал в къщите на християните, влачейки мъже и жени и предавайки ги на затвор (Деян. 8:3). Получил дори пълномощия и власт от Синедриона да ръководи гоненията и преследва християните навсякъде и вързани да ги довежда в Иерусалим, и поръчението на Синедриона изпълнявал с най-голямо старание. Той разказва сам за себе си: “Аз си помислих, че трябва да извърша много противни работи срещу името на Иисуса Назорея; това и сторих в Иерусалим и, след като приех власт от първосвещениците, много светии затворих в тъмница, а когато ги убиваха, и аз одобрявах; и често ги мъчех по всички синагоги и ги принуждавах да хулят Иисуса и, разярен без мяра против тях, гонех ги дори и по външните градове”(Деян. 26:9-11); “Слушали сте за някогашното мое поведение в иудейството, че аз прекомерно гоних Божията църква и я разорявах” (Гал. 1:13); “Аз гоних до смърт последователите на това учение, като връзвах и предавах на затвор мъже и жени” (Деян. 22:4).

Сведенията които намираме в Библията ни подсказват, че ап. Павел няма внушителен външен вид, т.е. не бил представителен (1 Кор.2:3-4). Външния му вид дава повод на някои от коринтяните да казват, че той "в посланията си…е строг и силен, но при личното си присъствие е слаб” (2 Кор. 10:10). Едно древно предание дава следното описание на външността му: “Нисък на ръст с рядка коса, кривокрак, с добро телосложение, със сключени вежди и леко извит нос, изпълнен с благосклонност: защото понякога изглежда като човек, а друг път е с лице на ангел”.[156] Проф. Гяуров, като цитира апокрифа “Деяния на ап. Павел” (втора част “Деяния на ап. Павел и Текла”) ни дава следното описание на апостола: “мъж малък по вид, с голяма глава и криви крака, с благородно държане, със сключени вежди и с малък, слабо изпъкнал нос, изпълнен с любезност; той изглеждаше като човек, но имаше лице на ангел”.[157] Тези описания предават вярно някои външни черти на апостола, както са описани в древните ерминии-“ с голо чело, с възпродълговато фино и интелигентно лице, с по-дълга вълниста брада… И ако е в цял ръст почти всякога е по-нисък”.[158]

На въпроса бил ли е ап. Павел женен, проф. Христо Гяуров с пълна сигурност отговаря, че апостолът бил девственик. Той обосновава своето съждение с обстоятелството, че апостола счита девствения живот за по-съвършен и при много случаи го препоръчвал на вече покръстените християни: “Добре е за човека да не се допира до жена… За девствениците нямам заповед от Господа, но ви давам съвет… Свързан ли си с жена, не търси развод, развързан ли си от жена, не търси жена…оня, който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който я не омъжва, по-добре прави” (1 Кор. 7:1; 25, 27, 38). По-категорично основание за своето твърдение проф. Гяуров намира в текста от 1 Кор. 9:5, в който ап. Павел, според него, пряко изтъквал, че не бил женен, че не е имал жена, както имали някои от апостолите и братята Господни и Кифа.[159]

Няма сведения кога се е появила болестта, за която ап. Павел пише във второто си послание до Коринтяни (12:7). Може да се предполага, казва проф. Гяуров, че болестта по лицето на апостола била хронична и съществувала още преди обръщането му в Християнството. В тази болест ап. Павел виждал, след обръщането си, полза за него: “за да се не превъзнасям с премногото откровения, даде ми се жило в плътта ангел сатанин, да ме бие по лицето, за да се не превъзнасям” (2 Кор. 12:7). Тази болест го предпазвала от проява на гордост поради дадените му от Бога премного откровения.[160]

Няма свидетелства апостол Павел да се е срещал с Иисус Христос преди обръщането си в Християнството. Но проф. Гяуров, изхождайки от обстоятелството, че апостола присъствал при убиването на архид. Стефан и че той често пребивавал в Иерусалим, където особено за големите празници ходил и Иисус Христос, предполага, че ап. Павел е слушал проповедта на Христос и се интересувал от Него. В действителност ап. Павел не споменава никъде, че е виждал Иисус Христос и че е слушал Неговата проповед, но той и никъде не изказва съмнение дали Христос е живял на земята, защото бил убеден в това.[161] Най-добрия ученик на законоучителя Гамалиил, противно на своя благоразумен учител, който бил благосклонен към Християнството, както вече се убедихме, се превърнал в яростен гонител на християните. В своята ярост против тях той поискал от Синедриона писмени пълномощия до синагогите в Дамаск, за да залови избягалите там християни и вързани да ги доведе в Иерусалим, за да ги накажат (Деян. 9:1-2).. Но по пътя за Дамаск, в разгара на своя религиозен фанатизъм, Савел бил чудно преобразен и обърнат към Христос. Когато наближавал Дамаск, около пладне, изведнъж от небето по-силно от слънчево сияние светлина огряла него и неговите спътници. Всички паднали на земята и  той чул глас, който му говорил на еврейски език: “Савле, Савле, що Ме гониш? Мъчно е за тебе да риташ против ръжен.” А той попитал: “Кой  си ти, господине? “ - Говорещият отговорил: ”Аз съм Иисус Назорей, Когото ти гониш.” Ония, които били с него, също видяли светлината и се уплашили; но гласа на Оногова, Който му говорел, не разбирали. Савел, разтреперан и ужасен отново попитал: “какво искаш да направя,Господи?” А Господ му рекъл:”стани та иди в Дамаск, и там ще ти бъде казано всичко, що ти е наредено да направиш; защото Аз затова ти се явих, за да те поставя служител свидетел на онова, що си видял и каквото ще ти открия”. Савел  станал от земята, и макар да били очите му отворени, никого не виждал; тези които били с него го повели за ръка, и тъй го завели в Дамаск (Деян. 9:3-8; 22:6-11; 26:13-16). Като пристигнал в Дамаск, Савел три дни нищо не виждал, нито ял, нито пил, и прекарвал в пост и молитва. В това време в Дамаск живеел един от 70-те ученици на Христос, св. ап. Анания. На него се явил Господ и във видение му открил къде живее Савел и му заповядал да отиде при него и да го кръсти. Анания не се решавал да отиде при него, защото му било известно злото, което Савел сторил на християните в Иерусалим, както и с какви пълномощия е пристигнал в Дамаск. Но Господ му казал: “иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви”. Анания отишъл при Савел и, като възложил ръце върху него, казал: “брате Савле! Господ Иисус, Който ти се яви по пътя, по който дохождаше ти, ме прати, за да прогледаш и да се изпълниш с Дух Светий”. И изведнъж, сякаш люспи паднали от очите му, той прогледнал и се кръстил (Деян. 9:9-18; 22:12-16).[162]

Призива на Христос и чудесното излекуване на ослепелия Савел коренно променят живота на апостола. Овладян от пламенна любов към Иисус Христос, той внезапно се преобразил и от гонител на Христовата Църква станал нейния най-ревностен проповедник и разпространител. Вместо да гони името Христово, той започнал да проповядва по синагоги и навсякъде, че Иисус Христос е Син Божий за най-голяма почуда на всички, които го познавали като гонител на християните (Деян. 9:20-22). Своето обръщане към Иисус Христос и званието апостол Савел запечатал чрез приемане на ново име Павел. Всичката си енергия, всичкият си ум, всичките си богати природни дарби той употребил за утвърждаване и разпространяване на новото учение. Той се изпълнил с твърда и непоколебима вяра, че сам Христос го е призовал и избрал за свой апостол. След като се присъединил към Църквата Христова, той имал премного видения и откровения, и благодатта на Св. Дух се изливала многократно и извънмерно над него (2 Кор. 12:1-7). Избран да бъде свидетел на Господа пред всички човеци (Деян. 22:15), по внушение на Св. Дух, апостол Павел извършил множество пътешествия в различни страни за проповядване на Евангелието на иудеите и особено на езичниците (Гал. 2:7-8). Той посетил страните почти в целия тогавашен свят: Арабия, Сирия, Кипър, Малоазийските области, в Македония – градовете Филипи, Солун, Бер, в Гърция – градовете Атина и Коринт и на два пъти ходил в Рим. По време на непрестанните си апостолски пътешествия написал 14 пастирски послания. След обръщането си в Христовата вяра, ап. Павел се срещнал с апостолите в Иерусалим, като особено важна била срещата му с ап. Петър (Гал. 1:17-18). Там той бил приет с пълно доверие от апостолите като равен на тях съдеятел и член на тяхната колегия, особено след като видели, че проповядва без страх Евангелието в Иерусалим и извън него.[163] По-късно, най-видните от апостолите – Иаков, Кифа и Йоан, - му подали ръка за общуване (Гал. 2:6-9). Той присъствал и на Апостолския събор през 51 год. на който било доказано, че езичниците са призвани да влязат в Църквата Христова наравно с евреите чрез вяра и била отменена задължителността на обредовия Моисеев закон за приелите Християнството бивши езичници (Деян 15:1 и сл.). На събора било утвърдено апостолското достойнство и престиж на Павел и Варнава, признати били плодовете на тяхното дело и благословена ревностната им мисионерска дейност сред езичниците (Деян. 15:22-32). Сам св. ап. Павел пише в посланието до Галатяни (2:9), че на него било поверено благовестието на необрязаните, а на св. ап. Петър – проповедта сред обрязаните.[164] Насърчен от признаването на апостолското му достойнство, ап. Павел се отдал на още по-голяма проповед в езическите страни. Тази силна проповед била придружена от непрестанни чудеса (Деян. 13:11; 19:12; 20:9-12), с неуморен труд, с велико търпение и много свят живот. Силата на неговата проповед била толкова голяма, че иудеите не могли да и противостоят (Деян. 9:22). На неговата проповед вярвали не само простите, но и знатните и учените (Деян.13:12; 17:34; 18:8). Апостол Павел не бил в числото на Христовите ученици – апостолите, но той разбрал най-добре Христовото учение и го изяснил най-ясно и най-правилно. Той безспорно е един от първите теоретици – изяснители на Христовото учение, и най-пламенен разпространител на Християнството като вселенска религия. Апостолът сам за себе си казва, че се потрудил повече от всички други апостоли (1 Кор. 15:10). С много мъки и страдания били съпътствани мисионерските му пътешествия: “Аз съм бил много повече в трудове, безмерно в рани, повече в тъмници, и много пъти на умиране. Иудеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един; три пъти са ме с тояги били, веднъж - с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарал в дълбинето морско; много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота. Освен външните злополуки, прибавяха се и всекидневните против мене нападения и грижата за всички църкви. Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?” (2 Кор 11:23-29). Всички свои нужди и лишения понасял с много смирение, без ропот приемал окови и скърби, нито се страхувал за живота си, като казвал: “стига само да свърша с радост попрището си и службата, която приех от Господа Иисуса, да проповядвам Евангелието на Божията благодат” (Деян. 20:24). Той бил готов дори да умре за името на Господ Иисус Христос (Деян. 21:13); бил за вярващите пример на добродетел, работел денем и нощем и не ял хляб даром, за да не отегчи никого (Деян. 20:34-35; 2 Сол. 3:8).

Апостол Павел, макар и призван последен по време от всички апостоли, става първенец – учител и систематизатор на Христовото учение. Приел Евангелието чрез откровение Иисус Христово (Гал. 1:11-12), смогнал да разкрие всички тайни на изкупителното дело Христово и да посочи верния път към спасение. Схванал универсалния характер на това учение – разбрал, че е призван да благовести сред свои и чужди, той станал много заслужил устроител на Църквата като вселенска духовна организация. Затова Църквата го удостоила с прозвището “първовърховен апостол”.[165]

Апостол Павел записал името си в историята като един от първите строители на Християнската догматика и на църковната дисциплина. В Новозаветните книги няма сведения кога и как апостолът е завършил своя живот. Някои древни църковни писатели съобщават, че той пострадал мъченически в Рим през 67 г. на 29 юни заедно с апостол Петър, по време на Нероновото гонение, като бил обезглавен с меч.[166]

 

1. ПОВЛИЯН ЛИ Е АПОСТОЛЪТ ОТ СВОЕТО ВЪЗПИТАНИЕ И ОБЩЕСТВОТО, В КОЕТО Е ЖИВЯЛ, В ОТНОШЕНИЕТО СИ КЪМ ЖЕНАТА.

Апостол Павел е най-великия разпространител на Християнството и благоустроител на Църквата Христова. В своята огромна мисионерска и душепастирска дейност той е съсредоточил вниманието си и върху евангелската проповед за равенството на половете и достойнството на жената в християнското семейство и общество. Но някои богослови смятат, че учението на ап. Павел по отношение на жената е изпълнено с противоречия, които произлизат от двойнственото му културно възпитание.

Всъщност въпросът дали ап. Павел е повлиян в благовестието си от своето равинско възпитание и иудейско-елинското общество, в което е живял, е отдавна предмет на научни изследвания при които са застъпвани най-различни мнения. Според някои от тези мнения, той във своето пастирско учение е изцяло под влияние на своето равинско възпитание, а други отричат неговото влияние. Целта ми не е да правя анализ на тези противоречиви мнения, но ще се опитам да посоча доколко учението му за жената е повлияно от възпитанието и образованието на обществото в което е живял.[167] Наистина той принадлежи на две религиозни и културни общности и се намира в стълкновението между два различни начина на мислене и реагиране. Той произлиза, както видяхме по-горе, от благочестиво еврейско семейство, от прочутата секта на фарисеите, които били заклети врагове на Христос, бил ученик на прочутия равин Гамалиил, и, както сам категорично свидетелства за себе си, преуспявал в иудейството повече от многото свои връстници, бидейки неуморен ревнител за отеческите си предания. Възпитан в строг фарисейски дух, той познавал в пълнота отеческия закон и равинския начин на тълкуване. Бил изпълнен с ревност към Бога и живял в най-строгото учение на Ветхозаветната вяра. Животът му според Моисеевото законодателство бил напълно праведен и в пълна хармония с волята Божия и учението на Свещеното Писание. Той имал чисти и святи намерения по отношение на вярата си в Бога, но те били поругани от формалния живот на книжниците и фарисеите, чийто начин на живот бил в пълно противоречие с Ветхозаветното учение. Вредността на това лицемерно поведение го заставила да се откаже от приспособените методи и средства за формално изпълнение на закона и да потърси нови, които да съответстват напълно на духа на библейската вяра. Последните остават в пълна догматическа сила и след съкрушителния прелом и обръщането на Савел към Христос, търсят нови налични средства и способи за реализация. Духовно извисен моралист и голям ревнител за изпълнението на Божията воля, изразена в Моисеевия закон, Савел бил потенциално разположен в душата си и подготвен да възприеме учението на Христос, който дошъл не да отмени, а да изпълни закона (Мат.5:17). Учение, което напълно съответства на истинската библейска вяра в Бога и посочва най-верния път за нейното правилно изпълнение в живота на всеки човек.

Като се опира на твърдението, че той, Савел, е виждал Иисус Христос, слушал е неговата проповед и е бил запознат с неговото учение, проф. Гяуров в посоченото вече съчинение заключава, че след като Иисус Христос се явил на апостола по пътя към Дамаск, той напълно се убедил, че Христос е очаквания Месия и Спасител на човешкия род. Апостолът прозрял, че с кръстните си страдания Христос изкупил всички грехове на човечеството. Убедил се, че оправдание и спасение на човека се постига само чрез вярата в Иисус Христос и изпълнението на учението Му за любовта към Бога и ближния, а не чрез делата по закон (Рим.3:20-28). Така изпълнен с пълна вяра в Господа и Неговото спасително учение, Савел започнал своето благодатно обучение в евангелското благовестие и станал първовърховен апостол на народите. Той многократно се срещал с апостолите и от тях подробно се запознал с живота и учението на Спасителя, а и сам Богочовекът му се явявал често за да му разкрива непосредствено истините и тайните на Царството Божие.[168]

Но дали полученото от Савел равинско образование е оставило следи в неговото съзнание?

Коренната промяна след обръщането на апостола не заличила неговото иудейско-равинско образование. Съвсем понятно е, че тази теологическа подготовка е могла да бъде за него най-близка и главен източник на същински християнски разсъждения. Колкото до основната доктрина за оправдаване чрез вяра, която е била централно място за оспорване на иудейската мисъл, направено от св. ап. Павел ще кажем, че за него както в иудейството, така и в Християнството е основен въпросът за оправдаването на човека пред Бога и за личното усвоение на правдата Божия. Според него човек е неспособен сам, със собствени сили, да се избави от греха и отговорността за него и да постигне оправдание пред Бога, нито да стане праведен по природа и в живота, т.е. да усвои правдата Божия. Това се постига само чрез Божествения Посредник, изкупил хората и преподал им праведността.  Самата концепция е напълно тъждествена и поради това родствена със своя равинистичен прототип и на пръв поглед съвпада с догматизираното от равинизма колективно посредничество (много лица и много начини), но у ап. Павел то се централизира в лицето на един изкупител-Иисус Христос. Равинизма догматически отрича необходимостта от външно изкупление за ликвидиране на човешката греховност, като счита че това е в границите на човешките възможности. Но апостолът бил непоправим антагонист на това учение и не могъл да направи компромис, защото всяка отстъпка заплашвала с провал собствената му вяра и учение. Той изцяло отхвърлял иудейското схващане, че след оправданието човек е в състояние да изгради собствена праведност или унаследена такава според заслугите и изповядвал само Божията праведност от която можем да се ползваме само чрез Христовата благодат на Богоосиновлението. Според равинизма богосиновството е предопределено само за израилтяните и никакво приспособяване към други народи не е възможно. Иудейският месия не е религиозен изкупител. Неговата мисия е само национално-политическа, за да достави на Израйля твърдо господство в целия свят. И затова не се изисквала от месията есенциална божественост. Следователно всички опити да де изважда “генетическия” произход на Павловото учение за Христос от иудейството се оказват безпочвени и ефимерни. Проф. Глобуковски заключава, че ние можем да приемем само това, че апостола съхранил по-ранните иудейско-равински богословски форми и ги използвал за нови цели-изпълнил ги с ново съдържание.[169]

От друга страна, ако св. ап. Павел е иудеин по рождение и образование, то той е едновременно с това и елин, близък с елинистическата мисъл, поради което много елинистически схващания изплуват в неговите послания. Елинизмът бил среда на апостолската проповед и поради неизбежната съприкосновеност с него са понятни някои отзвуци и акомодации, но той не бил съзидателен фермент за Християнството и не трябва да се преувеличава неговото влияние. Нито синкретизма, при който външното сближаване на Изтока и Запада намерило вътрешно “сливане” в културното приспособяване и идейното обединение, нито стоицизма, като главен двигател на синкретизма и който по същността си се явява натуралистически, утвърждаващ се на природните влечения и свойства на човека и като морално учение не предполага религиозно оправдание, не са изиграли важна роля във формирането на учението на ап. Павел. Те по своята идейно-етическа природа са съвсем враждебни.

Следователно иудейството (от всички видове) и елинизма (в различните му фракции и прераждания) не са повлияли Христовото учение, което се разпространило по целия свят и го преобразило по свой образ и подобие.[170] Оттук би следвало да заключим, че учението на ап. Павел не е човешко, а откровено и Божествено, както и той сам казва:” И словото ми, и проповедта ми бяха не в убедителни думи на човешка мъдрост, а в проява на дух и сила, та вярата ваша да се утвърдява не на човешка мъдрост, а на силата Божия. Мъдрост проповядваме между съвършените, ала мъдрост не на тоя век, нито на преходните властници в тоя свят, а проповядваме Божията премъдрост, тайна, съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава, която никой от властниците на тоя век не е познал; защото, ако бяха я познали, не биха разпнали Господа на славата” (1 Кор. 2:4-8).

Своето двойнствено културно възпитание-великолепната си равинска подготовка и познаването в пълнота на мъдростта на иудейско-елинския свят, апостола използвал като мощни оръдия и средства за по-пълното изясняване на Христовото учение както сред евреите, така и сред езичниците. Вследствие на това той често се придържа към иудейските традиции-когато говори на иудеи, или ги нарушава-когато говори пред езичници.[171] Така апостола се приспособява към всеки човек, като се съобразява с неговото възпитание и културни традиции, за да го спечели за вярата в Иисус Христос (1 Кор. 9:19-22).

Като имаме предвид казаното до тук, можем смело да твърдим, че неправилно някои богослови определят учението на св. ап. Павел за жената като изпълнено с противоречия в следствие на двойнственото му културно възпитание. Например Жан-Мария Ауберт твърди, че относно проблема за жената св. ап. Павел не е приел точно определено становище: от една страна, казва той, изглежда че апостола счита жената за равна на мъжа в християнското общество, а от друга, многократно и без колебания я подчинява на мъжа и за да оправдае това излага различни аргументи.[172]

Както видяхме в предходните глави евангелското учение се различава основно от иудейската традиция и от схващанията на гръко-римския свят по въпроса за равенството на мъжа и жената. Използваните елементи от иудейската традиция неправилно се обясняват като колебания на св. ап. Павел, който уж се колебаел между двата начина за изясняване на отношението към жената. Той добре знаел, че само след като приведе евангелското учение до манталитета на своите слушатели, и само след като те приемат Христос и Неговата универсална-Божествена любов, тогава и само тогава учението му за равенството между мъжа и жената ще може да намери място в съзнанието на иудеите и изобщо на мъжа.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

 

І. На кирилица:

1. Библиотека творение на св. Отци и учители на Църквата.

-       Блажений Йероним:

А/ Писма, т. І, Киев, 1893 г.,

Б/ Писма, т.ІІ, Киев, 1879 г.,

В/ Три книги толковании на посление к Галатам, кн.17, Киев, 1903 г.,

Г/ Три книги толковании на посление к Ефесянам, кн.17, Киев, 1903 г.,

-       Св. Василий Велики:

А/ Нравствени правила, т.ІІ, Спб., 1911 г.,

Б/ Писма, т.ІІІ, Спб., 1911 г.,

В/ Опровержения злочестивого Евномия, ч.3, Москва, 1891 г.,

-       Св. Григория Ниского:

А/ Об устроении человека, ч.І, Москва, 1861 г.,

Б/ О девстве, ч.7, Москва, 1868 г.,

-       Св. Дионисий Ареопагит, О церковной иерархии, т. І, Спб., 1855 г.,

-       Св. Епифаний Кипрский:

А/ Об ересях, ч. 1, Москва, 1864 г.,

Б/ Об ересях, ч. 5, Москва, 1864 г.,

В/ Кратко истинное слово, ч.5, Москва, 1864 г.,

-       Св. Иоан Златоуст:

А/ Беседы на разныя места св. Писания, т. ІІІ, кн.1, Спб., 1897 г.,

Б/ Собрание поучении Иоана Златоустого, т.І, Москва, 1881 г.,

В/ О свящинстве, т. І, кн.2, Спб., 1898 г.,

-       Св. Иоан Дамаскин, О ересях в кратце, т.І, Спб., 1913 г.,

-       Св. свещ.муч. Киприан Картагенский:

А/ Писма, ч.1, Киев, 1891 г.,

Б/ Трактати, ч.2, Киев, 1891 г.,

-       Тертулиан:

А/ Послание к жене, ч.2, Спб., 1849 г.,

Б/ О целомудрии, ч.2, Спб., 1849 г.,

-       Еп. Теофан, Толкование пастырские послания св. ап. Павла, Москва, 1879, 1882, 1890 г.,

-       Преп. Феодор Студит, Малое оглашение, т.І, Спб, 1907 г.,

-       Теофилакт Охридски, Тълкование на 14^-те послания на ап. Павел, Свищов, 1879 г.,

2. Августин /Никитин/ архим., Положение женщин в Церкви. В Связи с экуменической дискусии, ЖМП, бр.6, 1981 г.,

3. Авдеев, В. И., История на Древния Изток, С., 1977 г.,

4. Акритас, Д. В., Гръцка митология, С., 1976 г.,

5. Алексий, Еп., Полн. соб. соч., т.ІІ, Слова и речи, 1914 г., дано в сокрощении, ЖМП, №8, 1973 г.,

6. Алексий, Еп., Церковно библейский образ женщины-христианки и действительность, Казан, 1904 г.,

7. Алексей, Еп., “Женщина что ты плачеш” (Иоан 20:15), 1907 г.,

8. Алфеев, П. И., Идеал Христианского брака по евангелию и учению Церкви.,

9. Антонов, В. Г., Религия и семейство, …….., 1898 г.,

10. Бардон Дандре, Образовании древных народов, ч.1, 2, 3, 4, Спб., 1795 г., 1796 г.,

11. Библейски речник, Пловдив, 1995 г.,

12. Библия, СИ, С., 1993 г.,

13. Боброва, Н., Женщины в изменяющемся мире, ЖМП, №6, 1976 г.,

14. Библията и семейството, ДК, бр.8, 1954 г.,

15. Богоявленский, И. прот., Тайна брака, 1954 г.,

16. Бронзов, А. А., О христианской семье и свезаннах с нею вопросах, 1901 г.,

17. Бураков, В., Женщина в Христианстве и современной действительности, ЖМП., №3 1957 г.,

18. Васильева, Н., Женщина в Христианстве, ЖМП., №3, 1946 г.,

19. Виссарион, Еп., Раздор между мужем и женой, Москва, 1915 г.,

20. Вышеславцев, Г., О семеной жизни по учению Филарета, Митр. Московский, 1894 г.,

21. Глахов, И. Я., свещ., Женский вопрос, его причины и оценка с христианской точки зрения, Хр. четение, ч.1-2, Спб, 1903 г.,

22. Глобуковский, Н. Н., Благовестие ап. Павла по его произхождению и содержанию, ГСУ, т. ХІ, кн.6, 1933-34 г.,

23. Гольц, Служение женщины в христианской церкви, С. Пос., 1907 г.,

24. Гохвельт. Н., Забытая сила церкви, Хр. мысль, №5-6, Киев, 1917 г.,

25. Гидулянов, П. В. проф., Участие женщины в древне христианском богослужении, Ярославл, 1908 г.,

26. Гяуров, проф. Хр. Н., Жената в християнското семейство, ГДА,

27. Гяуров, проф. Хр. Н., Живот и дейност на св. ап. Павла, ГСУ, БФ, т.ХХІІІ, кн.8, 1945-46 г.,

28. Гяуров, проф. Хр. Н., Св. ап. Павел – Апостол на любовта, ДК, кн.7-8, 1951 г.,

29. Денисов, Л., Жизн в христианской семье, 1915 г.,

30. Дернов, А. прот., Брак или разврат, СПБ, 1900 г.,

31. Димитров, Ат., Ръководство за изучаване Ветхозаветните законоположителни книги на св. Писание, С., 1936 г.,

32. Димитров, проф. Д-р Хр., Св. ап. Павел – проповедник на радостта, ДК, кн.7-8, 1967 г.,

33. Долговский, Г., Евангелская женщина, СПБ, 1871 г.,

34. Дюлгеров, проф. Д. В., Апостол Павел за изкупителното дело Христово, ДК, кн.7-8, 1951 г.,

35. Дюлгеров, проф. Д. В. и Цоневски, Православно догматическо богословие, С., 1936 г,

36. Евдокимов, П., Тайнства любви. Тайна сопружества в свете православного предания, Париж, 1971 г.,

37. Екзарх Стефан І, Социалният проблем в светлината на Евангелието, С., 1947 г.,

38. Епископ Николай, Богослужението в апостолско време според посланията св. ап. Павел, ДК, кн.7-8, 1967 г.,

39. Жены благовестници, изд. 2^-ое, действ. члена православного миссиона, об-ва А. И. С-вой, Москва, 1898 г.,

40. Жена-христианка, М. Синод, 1905 г.,

41. Жена-христианка, …. (на памят от законоучителя), Калуга, 1912 г.,

42. Жилов, И., Девушка по сердцу Божию, Житомир, 1909 г.,

43. Жития на светиите, С., 1974 г.,

44. Заболотский, Н. проф., Диакония и социальная ответственость Церкви, ЖМП, №8, 1979 г.,

45. Иванов, В., Матерь всех живущих: 1. Женщина в Библии, 2. Женщина в РПЦ, ЖМП, №1, 1976 г.,

46. Ильинский, Служение женщины в древной Церкви, “Странник”, Сентябрь – Октябрь, 1907 г.,

47. Иоан (Котляревский), иером., Христанскии брак, ЖМП, №9, 1959 г.,

48. Карел, Витек, Проблемы сопружеского благополучия, 1988 г.,

49. Киров, Д., Лекции по етични системи, четени през 1986-87 учебна година в СДА,

50. Ковальницкий, А., Нравственое богословие евреев – талмудистов,

51. Ковальницкий, А., Жена-христианка, изд.2, Спб, 1893 г.,

52. Ковальницкий, А., Евангелская женщина обличенная в грехе людми и оправданная Спасителем, Ломжа, 1880 г.,

53. Колокольников, М., Христианская семья, 1914 г.,

54. Лопухин, проф. А. П., Толковая Библия, т. І,

55. Кравчук, Ал., Нерон, С., 1982 г.,

56. Малицкий, П. И., История Христианско Церкви, Сергиев посад, ч.1-2, 1916 г.,

57. Мансветов, Г. прот., Обязаности домашнего общество по разуме исполнителей Слово Божие древных Христиан, Спб., 1825 г.,

58. Марковски, Ив., Апостол Павел и фарисейската секта, ДК, кн.7-8, 1951 г.,

59. Марковски, Ив., Библейският разказ за сътворението, С., 1924 г.,

60. Марковски, Ив., Библейска археология, С., 1948 г.,

61. Марковски, Ив., В защита на Библията, С., 1942 г.,

62. Марковски, Ив., Семейното и социално положение на древно-библейската жена, ДК, кн.18-19, 1923 г.,

63. Маслов, Несколко статей о диакониссах, в. “Духе Христианина” за 1861-62 г.,

64. Матвеев, А. М., Нравственые основе брака, Спб., 1975.,

65. Михаил, еп., Чтения для семьи, школы и народа, кн.1, 2, 3, М., 1914 г.,

66. Михайловски, В., Жизнь св. ап. Павла.,

67. Можейко, Иг., 7 и 37 чудеса, С., 1983 г.,

68. Монов, свещ. Д., Изложение на Библията по предмети, т. І и ІІ, Плевен, 1928 г.,

69. Муретов, М. Д., Христианский брак и Церковь, 1917 г.,

70. Мышцин, Устройство христианской Церкви, в первые два века, Сергиев посад, 1909 г.,

71. Надеждин, А., Права и значения женщина в Христианстве, Спб., 1873 г.,

72. Народы мира в правах и обычаях, Вып. 2, Пг, 1915 г.,

73. Никодим, архим., О христианском браке, его высоте и святосте, 1899 г.,

74. Николов, проф. прот. В., Служението на жената през времето на Христа и апостолите, С., 1973 г.,

75. Николов, проф. прот. В., Св. ап. Павел за служението на жената християнка в Църквата, ДК кн.7-8, 1967 г.,

76. Накои биографични данни относно апостол Павел, ДК, кн. 7-8, 1951 г.,

77. Образът на жената в Ст. завет, ДК, кн.3, 1974 г.,

78. Пандурски, проф. д-р В. Ив., Древни химни за св. св. ап. Петър и Павел и техни най-стари изображения, ДК, кн.7-8, 1967 г.,

79. Панчовски, проф. д-р Ив. Г., Етически ценности в посланията на св. св ап. Петър и Павел, ДК, кн.7-8, 1967 г.,

80. П.Е. Диакониссы первых веков Христианство, С. Пос., 1909 г.,

81. Павловский, Ф. прот, Матери христиан, 1948 г.,

82. Пашев, проф. Г. Ст., Православно-християнско учение за нравствеността, т. І, ч. 1 и 2, С., 1939 г.,

83. Пиперов, проф. Б. Н., Патриархалната епоха на човечеството, С., 1959 г.,

84. Пиперов, проф. Б. Н., Праисторията на човечеството до потопа според Библията, С., 1940 г.,

85. Пономарев, А. И., Женщина в духовной семье в связи истории приходского духовенство на Росии, Спб., 1896 г.,

86. Поптодоров, Р., Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века, ГДА, т. VІІІ, С., 1958-59 г.,

87. Поптодоров, проф. д-р. Т., Светите първовърховни апостоли Петър и Павел като проповедници, ДК, кн. 7-8, 1967 г.,

88. Пресанс, Е., Христианкая семья, Перевод с фр., Москва, 1898 г.,

89. Серафим, доц. д-р архим., Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римо-католическо и протестантско гледище, ГДА, т. ХІІ, кн.10, 1962-63 г.,

90. Светоний, Г. Т., Дванадесетте цезари, С., 1981 г.,

91. Свещеное Писание у христианских женщин, Сиб., 1864 г.,

92. Снегаров, проф. Ив., Проповедта на апостол Павел в гръцкоримския свят, ДК, кн.7-8, 1951 г.,

93. Стелецкий, Н., Христианское назначение женщина и женская емансипация нашего времени, Киев, 1909 г.,

94. Стокер, Яков, Животът на ап. Павел,

95. Сурхаско, Ю., Семейные обреды и верования карел, конец ХІХ начало ХХ в., 1985 г.,

96. Събев, проф. Т., Мисионерското дело на св. ап. Павел и неговите първи ученици на Балканския полуостров, ДК, кн. 7-8, 1967 г.,

97. Тирш, Христианские начала семеной жизни, Перевод с нем., М., 1961 г.,

98. Токарев, С., Религията в историята на народите, С., 1983 г.,

99. Троицкий, Г., Женщина в христианстве, ЖМП, бр.9, 1975 г.,

100.   Троицкий, С., Христианская философия брака, Париж

101.   Троицкий, С., Диакониссы в Православной церкви, Спб., 1912 г.,

102.   Ульгорн, G., Христианская благотворительности в древней церкви, Спб., 1900 г.,

103.   Фаррар, Ф. В., Первые дни Христианства, ч. 1, Пб., 1915 г.,

104.   Фрейзър, Дж., Фолклорът в Стария завет, С., 1989 г.,

105.   Х., Христианское возрение на брака и современые толки о семейном и общественом положении женщины, Христианское чтение, ч.2, Спб., 1867 г.,

106.   Християнският брак, ДК, кн.1, 1954 г.,

107.   Христов, свещ. Цв., Жената и Църквата, 1930 г.,

108.   Цанков, проф. протопрезвитер д-р Ст., Св. ап. Павел като благоустроител в Църквата Христова, ДК, кн. 7-8, 1951 г.,

109.   Шашков, С., Исторические судбы женщини, Сиб., 1872 г.,

110.   Шиваров, проф. протопрезвитер Н., Библейска археология, С., 1992 г.,

111.   Шиваров, доц. прот. Ст., Равинското образование на св. ап. Павел, ДК, кн.7-8, 1967 г.,

112.   Якшич, Д., О нравственом достойнстве девство и браке по учения православной Церкви, Спб., 1903 г.,

113.   Ястребов, А., Женщина-христианка в церковном служении и в семейной жизни в эпоху древной Церкви, ЖМП, бр.3, 1953 г.,

ІІ. На латиница:

1.     Acebal, Jua Luis, La partecipazione delle donne ai saczi ., ministeri A. A. V. V., Il prete per gli nomini, Roma, 1975., 821-834

2.     Afanasiev, N., Presbytides or Female Presidents, Canon II, (Council of Laidicea), Women and the Priesthood, Alexander Schmemann, NY, 1983, 61-64

3.     Aubezt, Jean Maria, La donna, Antifemminismo e Cristianesmo, citta della Editrice Assisi, 1976., 37-51

4.     Belonick, Deborah, The Spirit of the Female Priesthood, Women and the Priesthood, Alexander Schmemann, NY, 1983, 135-168

5.     Fiorenza, E. Sch., In Memory of Her, A Feminist Theological Reconstruction of Christian Origins, London, 1988.

6.     Fitz Gerald, K. K., The Characterizistics and Nature of the order of the Deaconess, Women and the Priesthood, Alexander Schmemann, NY, 1983, 75-95

7.     Giavani, G., La donna nella chiesa secondo s. Paolo, Chiesa per il mondo, I saggi storici – biblici, Edizione Dehoniane, Bologna, 1974, 201-215

8.     Hopko, Thomas, On the Male Character of Christian Priesthood, Women and the Priesthood, Alexander Schmemann, NY, 1983, 97-134

9.     Hopko, Thomas, Women and the Priesthood: Reflections on the Debate, Women and the Priesthood, Alexander Schmemann, NY, 1983, 169-190

10. Marucci, Corrado, S. I., Valutazione Teologica degli argomenti sul contraverso sacerdozio feminile, Rassegna di Teologia, 17, 1976, 384-403

11. Ruether, Rosemary R., Le donne e il sacerdozio in una prospetiva storica e sociale, Concilium, 12, 1976, 54-67

12. Ruether, Rosemary R., Sexism an God-Talk, Towards a Feminist Theology, London, 1986,

13. Tito, P., Centi S., O. P. , L’invalidita dell’ Ordine Sacro conferito alla donna, chiamata da Dio ad altri compiti, Rassegna di Ascetica e Mistica, 26, 1975, 269-286

14. Wendland, Heinz, Dietrich, Le lettere ai Corinti, Comento, N. T., Volume – 7 , Paideia Editrice Brescia, 1976, 178-181

---

[1] Виж по-подробно Пиперов, Б. Н. ,Праисторията на човечеството до потопа според Библията,  С., 1940, стр. 19- 51.

[2]  Марковски, Ив. С., Библейският разказ за сътворението, С., 1924, стр. 73 – 77.

[3]  Марковски, Ив. С., пос. съч., стр. 75.

[4]  Дюлгеров, Д. и Цоневски, Православно догматическо богословие, С., 1936 г., стр. 104 – 106

[5]  Библейски речник, П.,  1995    - Човек, Човечество; Дюлгеров, Д. и Цоневски , пос. съч, С., стр. 104 – 116.

[6] Дюлгеров, Д. и Цоневски, пос. съч. Стр. 16.

[7]  Пиперов, Б., Н, пос. съч. стр. 68.

[8]  Димитров, Ат., Ръководство за изучаване Ветхозаветните законоположителни книги на Св. писание, С., 1936 г., стр. 60 – 65

[9]  Проф. Марковски, Ив. С., В защита на Библията, С., 1942, стр. 32.

[10]  Пиперов, Б., пос. съч. , стр. 68.

[11]  Дюлгеров, А. и Цоневски, пос. съч., С., 1936, стр. 128 – 130.

[12]  Димитров, Ат., пос. съч., С., 1936.

[13]  Фрейзър, Дж. Дж., Фолклорът в Стария завет, С., 1989, стр. 19- 20.

[14]  Ruether, Rosemary Radford, Sexism and God-talk, Towards a Feminist Theology, London, 1986.

[15] Фрейзър, Дж., Пос. съч., стр. 20.

[16]  Пиперов, Б., пос. съч., стр. 19.

[17]  Библейски речник, Сътворението, Пловдив, 1995.

[18]  Димитров, Ат.,  пос-съч., стр. 65- 69., сравни и с Дюлгеров, Д. и Цоневски, пос. съч., С., 1936., стр. 114.

[19]  Свещ. Глахов, И. Я. , Женский вопрос, его причины и оценка с християнской точки зрения, Християнское чтение, част 2, Спб., 1903, стр. 95 и стр. 226.

[20]  Х., Христианское возрение на брака и современые толки о семейном и общественом положении женщины, Христианское чтение, ч. 2, Спб., 1867, стр.12.

[21] Дюлгеров, Д. и Цоневски, пос. съч., С., 1936., стр. 115.

[22]  Пак там,  стр. 131, вж. по – подробно Пиперов, Боян Н., пос. съч., стр. 51 – 70, С., 1940.

[23]  Димитров, Ат., пос. съч. стр. 70 – 73.

[24]  Пашев, проф. Г. Ст., Православно – християнско учение за нравствеността, т. 1, С., 1939, стр. 507 – 520.

[25]  Доц. д – р Архим. Серафим,  Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римо – католическо и протестантско гледище, ГДА, т. ХІІ, кн. 10, 1962 – 1963.

[26]  Вж. по – подробно Дюлгеров, Цоневски, пос. съч., стр. 131 – 143.

[27]  Библейски речник, Грехопадение,  Пловдив, 1995.

[28]  Пашев, Г., пос. съч., стр. 508.

[29]  Дюлгеров и Цоневски, пос. съч., стр. 132.

[30]  Вж. Библейски речник, Грях; Фрейзър, Дж., пос. съч. стр. 32 – 36.

[31]  Проф. Лопухин, А. П., Толковая Библия, т. 1, стр.29.

[32]  Димитров, Ат., пос. съч., стр. 74 – 80.

[33]  Вж. проф. Пашев, пос. съч., стр. 509 – 513.

[34]  Х., Пос. съч., стр. 13.

[35]   Свещ. Глахов, И.Я., пос.съч., стр. 95 – 97; стр. 226.

[36]  Стелецкий,Н., Христианское назначение женщина и женская  емансипация нашего времени, Киев, 1909, стр. 3.

[37]  Можейко, И., 7 и 37 чудеса, С., 1983.

[38]  Марковски, Ив.С., Библейска археология, С., 1948; проф. прот.Шиваров, Н., Библейска археология, С., 1992; Женщина – християнка /на памят от законоучителя/, Калуга, 1912, стр.7.

[39]  Токарев, С., Религията в историята на народите, С. 1983, стр. 213 – 253; Авдеев, В. И., История на древния Изток, С., 1977, стр. 270 – 272.

[40] Токарев С., Пос. съч. стр.262 – 266; Акритас, Д.В., Гръцка митология, С. 1976, стр.5

[41] Токарев С., Пос. съч. стр.280-283

[42] Гай Светоний Транквил, Дванадесетте цезаря, С. 1981.

[43] Пак там., стр. 283

[44] Фарар, Ф. В., Первые дни христианства, ч.І, Пб., 1915, стр.88

[45] Киров, Д., Лекции по етични системи, четени през 1986-87 уч. година на СДА.

[46] Цитат по Екзарх Стефан І, Социалният проблем в светлината на Евангелието, С., 1947, стр.22; срвн. Малицкий, П. И., История Христианской церкви, Ч.І, Сергиев посад, 1916. Стр.10

[47] Фарар, Ф. В., Пос. съч., стр.43

[48] Цитат по Фарар, Ф. В., Пос. съч., стр.43

[49] Кравчук, Ал., Нерон, С.1982, стр.24; срвн. Фарар, Ф. В., Пос. съч., стр.50

[50] Малицки, П. И., Пос. съч. стр. 9-10

[51] Бардон Дандре, Образование древних народов, Спб., 1795, ч.І, стр.94

[52]  Свещ. Цв. Христов, Жената и църквата, 1930 г., стр.3-4.

[53]  Надеждин, А., Права и значении женщины в Христианстве, Спб., 1873, стр. 14.

[54]  Проф прот. Николов, В., Служението на жената през времето на Христа и апостолите, ГДА, С., т.ХХІ, кн. 4, 1971/1972, стр.105.

[55]  Троицкий, Г., Женщина в Христианстве, ЖМП, 1975, №9, стр.33.

[56]  Ястребов, А., Женщина христианка в церковном служении и в семейномй жизни в эпоху древней церкви, ЖМП, 1853, бр. 3, стр.52.

[57]  Токарев, С., пос. съч., стр. 255

[58]  проф. Николов, пос. съч. стр. 106.

[59] Цитат по Надеждин, А., пос.съч. стр.15-16;срвн. проф.прот. Николов, В., пос. съч. стр.107.

[60]  Цитат по Надеждин, А., пос. съч.,стр.16.

[61] срвн. Проф.Николов,В.,пос.съч.стр.107;Надеждин,А., пос.съч.,стр.16.

[62]  свещ. Глахов,И.Я., пос. съч. стр.96.

[63]  Х. Пос. съч, стр.14., сравни проф. прот. В. Николов, пос. съч., стр. 107

[64]  Ястребов, А., пос.съч., стр.52.

[65]  Вж. проф.прот.Николов, В., пос.съч., стр.107;Надеждин в посоченото по-горе съчинение, стр.19, ни казва, че римлянката, според  Корнелий Нипот, живяла в своя дом  не в отделни потайни отделения, както в Гърция, но заемала неговата предна част, която била най-често посещавана и се намирала на най-видно място.

[66]  Троицкий, Г., пос.съч., стр.33.

[67]  Вж. Токарев,С., пос.съч., стр.286

[68]  проф.прот.Николов, В., пос.съч., стр.107.

[69]  Х. Пос. съч, стр.14.

[70]  Цензурът  Метел Нумидий говорел на народа на Рим: “Ако природата би позволила да минем без жените, то ние бихме се избавили от всички отегчителни приятели. Но тъй като по закона на природата, без тяхното съдействие е невъзможно продължението на човешкия род, то аз ви моля да пожертвате своите частни интереси за общото благо.”-цитат по Надеждин, А., пос.съч., стр.19.

[71]  Пак там, стр.19.

[72]  Х. Пос. съч, стр. 14.

[73]  Пак там, стр.15; а на стр. 19 Надеждин разказва как Катон подарил своята Марция на приятеля си Хортензий, на който тя много се харесала, а след неговата смърт той я взел отново при себе си; също споменава, че Друз отстъпил бременната си жена на Август.

[74]  Очевидно е, че в очите на тези блюстители на нравствената чистота жената стояла ниско- като робиня на мъжа, а брака бил считан като чисто гражданска институция-вж. Х. Пос. съч., стр.15.

[75]  Цитат по Кравчук,Ал., пос.съч., С., 1982 г.

[76]  Надеждин, А., пос.съч., стр.22.

[77]  Проф. протопрезвитер Шиваров, Н., пос. съч, С., 1992; проф.Марковски, Ив.С., пос.съч. както и статията му: Семейното и социалното положение на древно-библейската жена, сп. ДК, кн.18-19,1923. 

[78]  Архим. Августин, Положение женщины в Церкве, ЖМП, бр. 6, 1981 г., стр. 56

[79]  Вж Библейски речник, Жена.

[80]  Вж.проф.проф.Николов, В.,пос.съч.,стр.108.

[81]  свещ. Христов,Цв., Жената и църквата, 1930, стр.4-5.

[82]  Х., пос. съч, стр.12.

[83]  Долговский,Г., Евангелская женщина, Спб., 1871, стр.2., Corrado Marucci посочва, че жените трябвало да празнуват пасхата и да присъстват на самия празник, Valutazione teoligica degli argomenti sul contraverso sacerdozio feminile, Rassegna di teologia, 17., 1976 г., стр. 384-403

[84]  Марковски, Ив., пос. съч., стр.458-460; Библейски речник, Жена.

[85]  Вж. проф.прот.Николов,В.,пос.съч.,стр.108.

[86] Библейски речник, Жена

[87] Библейски речник, Чист и нечист; Чистота; Здраве.

[88] Димитров, Ат. Пос. съч. стр.328.

[89] Свещ. Глахов, И. Я., Пос. съч. стр.96-101

[90] Проф. Марковски, Ив., С., Пос. съч. стр. 141

[91] Проф. Марковски, Ив., пос.съч, стр. 128-129

[92] Библейски речник, Семейство, дом; сватба; женитба; брак.

[93] Библейски речник, сватба; женитба – брак; Вж. Проф. протопрезвитер Шиваров, Пос. съч. стр. 133-135 и 294.

[94]  Библейски речник, женитба-брак.

[95]  Димитров, Ат., пос.съч., стр.419.

[96] Пак там, стр.326.

[97] Библейски речник, образование.

[98] Библейски речник, облекло; проф. протопрезвитер Шиваров,пос. съч. стр. 298-299; Димитров Ат. Пос съч., стр. 420

[99] Димитров Ат. Пос съч., стр. 272; 422

[100] Библейски речник, вдовица.

[101] Библейски речник, безплодие; Марковски, Ив., пос.съч, стр.130.

[102]  Марковски, Ив., пос.съч., стр.130.

[103]  Вж. Надеждин, А., пос.съч., стр.23-25.

[104]  Долговский, Г., Пос.съч., стр.3-4.

[105] Марковски, Ив., Пос.съч., стр.129,156; Библейски речник, женитба, брак.

[106]  Надеждин, А., Пос.съч., стр.26.

[107]  Библейски речник, женитба, брак.

[108]  Свещ.Глахов,И.Я., Пос.съч.,стр.218.

[109]  Библейски речник, род-роднинство, женитба-брак; Марковски,              Ив., пос.съч., стр.138-139; Димитров, А., пос.съч., стр.396-397,423.

[110]  Цитат по Долговский, Г., Пос.съч., стр.6.

[111] свещ.Глахов, И.Я., Пос.съч., стр. 97-101.

[112]  Надеждин, А., Пос.съч., стр.32; срвн. Долговский, Г., Пос.съч., стр.8.

[113] Пак там., стр. 33-35

[114] Проф. прот. Николов, В.; Пос. съч., стр.108-109

[115]  свещ. Христов, Цв., Пос.съч.,  стр.6.

[116]  Ястребов, А., Пос.съч., стр.52; срвн. Свещ.Христов, Цв.,  Пос.съч., стр.6.

[117]  Вж. част ІІ, т. Б.

[118]  Вж. част І, т. А.

[119]  Троицкий, Г., Пос.съч., стр.33; архим. Августин, Пос.съч., стр.56.

[120]  Гохвельт, Н., Забытая сила церкви, Христианская мысл, №5-6, Киев,1917,стр.151.

[121]  цитат по Фарар, Ф.В., Пос.съч., стр.111.

[122] Часослов, С., 1941.

[123]  Относно случаите, които ще се споменават по-нататък виж по-подробно посочените места от  Св. Евангелие и Надеждин, А., Пос.съч., стр.75 и нататък; срвн. Проф.прот.Николов, В., Пос.съч., стр.109-111.

[124] Виж по-горе, част ІІ, Б.3

[125] Еп. Алексий, Полн. соб. соч., Т.ІІ, Слова и речи, 1914, стр.51-64, Дано в сокращении, ЖМП, 1973, №8, стр.24.

[126] Според Талмуда “за равина да говори на публично място с жена, макар и тя да му е съпруга, дъщеря, сестра – се считало за непростима глупост, така както и да я учи на закона”, Виж Надеждин, А., Пос. съч., стр.87

[127] Евреите считали самаряните за отхвърлени, нечисти, така че избягвали да влизат в общение с тях, да минават през техните градове, да говорят с тях и т.н. Самаряните от своя страна избягвали евреите и ги отпъждали от себе си.

[128] Забележителното тук е, че това е единственото по рода си свидетелство на Иисус Христос за Неговото месианско достойнство.

[129] Цитат по проф. прот. В. Николов, Пос. съч., стр.111; Виж Надеждин, Пос. съч., стр. 30-31

[130] Ястребов, А., Пос. съч., стр.55

[131] Гохвельт, Н., Пос. съч., стр. 152

[132] Срвн. Проф. прот. В. Николов, Пос. съч., стр. 113-116 – за доброволното служение на жената

[133] Архим. Августин, Пос. съч., стр. 56.

[134] Проф. прот. В. Николов, Пос. съч., стр. 118

[135] Известно е, че Тимотей, а по-късно и много бележити църковни отци – светители и учители на Църквата, са били въведени във вярата от своите майки, баби и сестри – срвн. Проф. прот. В. Николов, Пос. съч., стр. 119.

[136] Еп. Алексий, Пос. съч., стр. 24

[137] Цит. По Проф. прот. В. Николов, Пос. съч., стр. 122

[138] Corrado Marucci, пос. съч., стр. 391-395

[139] Х., пос. съч., сравни Глахов, И. Я., Пос. съч., стр. 101; 217

[140] Гохвельт, Н., Пос. съч., стр. 152, Проф. прот. В. Николов, Пос. съч., стр. 123; Свещ. Поптодоров, Р., Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на църквата през първите три века, ГДА, С., т.VІІІ, 1958-59, стр. 242

[141] Архим. Августин, Пос. съч., стр. 56

[142] Проф. прот. В. Николов, Пос. съч., стр. 124; срвн. Гохвельт, Н., Пос. съч., стр. 152

[143] Архим. Августин, Пос. съч., стр. 56

[144] Свещ.Глахов, И.Я., пос.съч.,стр. 222.

[145] Гохвельт, Н., Пос. съч., стр. 154

[146] Малицки, П., История на християнската църква, т.І, С., 1994.

[147] Проф. Гяуров, Хр. Н., Живот и дейност на св. ап. Павел, ГСУ, БФ, т. ХХІІІ, кн.8, 1945-1946, С., 1946, стр.8.

[148] проф. Снегаров, Ив., Проповедта на ап. Павел в гръцко-римския свят, ДК, кн. 7-8, С., 1951, стр.28-29.

[149] Проф. д-р Поптодоров, Т., Светите първовърховни апостоли Петър и Павел като проповедници, ДК, кн. 7-8, С., 1967, стр.37.

[150] Доц. прот. Шиваров, Ст., Равинското образование на св. ап. Павел, ДК, кн.7-8, С., 1967, стр.25.

[151] Пак  там, стр.25.

[152] Проф. Гяуров, пос.съч., стр. 10; срвн. Проф. Марковски, пос.съч., стр.24.

[153] Проф. Снегаров, пос.съч., стр.28, също Малицки, пос.съч., стр.35.

[154] Проф. Гяуров, Пос.съч., стр.10.

[155] Марковски, пос.съч., стр.25; за партията на фарисеите виж по-подробно проф. прот. Н. Шиваров, Библейска археология, С., 1992, стр.530-534.

[156] Библейски речник, Павел, живот на апостол Павел, Пловдив, 1995.

[157] Проф. Гяуров, Пос.съч., стр12.

[158] Проф.д-р Пандурски, В.И., Древни химни за св. св. ап. Петър и Павел и техните най-стари изображения, ДК, кн. 7-8, 1967.

[159] Проф.Гяуров, пос.съч., стр.12.

[160] Пак там, стр.13.

[161] Пак там.

[162] Според Малицки, обръщането на Савел станало към 37-та година след Рождество Христово, Пос. съч., стр.36; В Житията на светиите се посочва, че това събитие станало около 35-тата г. сл. Р. Хр.; А професор Гяуров уточнява, че това е станало през време на сирийския управител Вителий (35-39 год. сл. Р. Хр., който помагал на Синедриона в гонението на християните, като посочва точно 37-ма година сл. Р. Хр., Пос. съч., стр.14, 17-18

[163] За проповедническата дейност на ап. Павел виж по-подробно проф. Снегаров, Ив., Проповедта на ап. Павел в гръцко-римския свят, ДК, С., 1951.

[164] Проф. Събев, Т., Мисионерското дело на св. ап. Павел и неговите първи ученици на Балканския полуостров, ДК, кн.7-8, С., 1967, стр.30

[165] Проф. Дюлгеров, Д. В., Апостол Павел за изкупителното дело Христово ДК, кн. 7-8, 1951.

[166] Проф. Гяуров, Пос. съч., стр. 40., проф. Събев, Пос. съч., стр.34., проф. Снегаров, Пос. съч., стр. 36., Малицки, Пос. съч., стр. 49.

[167] Виж по.подробно съчинението на проф. Глобуковски, Н.Н., Благовестие св. апостола Павла по его происхождения и содержанию, ГСУ, т. ХІ, кн.6, 1933-1934, С.

[168] Проф. Попотодоров, Т., Пос.съч., стр.37.

[169] Проф. Глобуковски, Н., Пос.съч., стр.3-14.

[170] Пак там, стр.16-18.

[171] Проф. Шиваров, Ст., Пос.съч., стр. 26-29.

[172] Jean-Maria Aubert, La donna, Antifeminismo e cristianesimo (Orizzonti Nuovi), cittadella editrice, Assisi, 1976, 37-51.