Велико нещо е човек да се научи да бъде истинен

Автор Лимасолски митр. Атанасий

Превод: К. Константинов
Източник Двеpи.бг



В Стария Завет Бог дава заповеди на хората главно по негативен начин, чрез забрана: не трябва да лъжеш, да крадеш, да пожелаваш нещата на твоя съсед. Тоест, Бог учи на доброто чрез забрани, докато в Новия Завет Христос говори по друг, изцяло положителен начин, с положителен подход, вече не под формата на заповеди, в които се казва „не!” на едно или друго нещо. Христос учи, че човекът, който е милостив, кротък, търпелив и казва истината, е блажен. Факт е, че заради негативния подход на забраните немалко млади хора казват:

- Защо да ходя на църква, след като там ще слушам постоянно: „Не прави това, не прави онова!”

Забранява се едно, забранява се друго и се оказва, че да бъдеш в Църквата е някак си трудно и отблъскващо. Човекът влиза или иска да влезе в определено пространство и какво вижда пред себе си? Един списък със забрани и нареждания – това наистина изглежда трудно и не може да го привлече, особено ако е млад. Начинът, по който заповедите присъстват конкретно в Стария Завет, естествено, не е привлекателен, но те се отнасят към първото духовно движение на човека, за да може той да се изтръгне от оковите, които го държат в плен, от страстите и от греховете. Обикновено първото движение трябва да бъде рязко и отрицателно. С други думи, човек трябва да вземе един меч и да отсече рязко връзката със своите грехове. Това е така, защото когато човек е замаян от действието на страстите, той не може да разбере защо е щастлив другият, който например дава милостиня – щастлив е, защото обича Бога. Човек може да разбере това и други подобни неща, когато има известна свобода в себе си, когато има известен уют, известно знание и опит какво означава Бог. Когато не е вкусил Бога, той не може да разбере защо си радостен, когато отиваш в храма, гледа те и си мисли: „Какво му става, че така се радва, като отива в храма?”. Много пъти наблюдаваме това при родителите, които имат деца. В определен момент детето взема решение – или в крайна сметка има някаква повратна точка и променя целия си живот и влиза в Църквата. А родителят не може да го разбере:

- Какво толкова има на това бдение, че детето ми ходи там? Защо отива в стаята си, затваря вратата и чете молитви?

Родителят започва да мисли, че с детето му нещо се е случило. Обикновено предполагат, че има някакъв психологически проблем. Безпокоят се, тичат насам-натам, водят го на психиатър или психолог, а той, клетият, тълкува по свой начин защо детето е затворено в стаята и предпочита да чете или не ходи навън, където по-рано е ходило, защо не прави нещата, които по-рано е правило. Ако детето има изповедник, значи виновен е духовният изповедник – отец Атанасий, който му казал еди-какво си. По-рано обикновено аз бях нарочван за виновен, сега вече по-рядко. Когато обаче бях в Махера, по правило, ако някой променеше живота си, всичко се стоварваше върху мен*.

Светският човек не може да разбере това, каквото и да правиш, колкото и да се опитваш да му обясниш, че този живот ти дава утеха, мир. Колкото и да обяснява детето, че намира покой, радва се в този живот, онзи, който не е вкусил от това, от тази свобода, не може да го разбере и решението му остава неразбираемо за него. Затова св. ап. Павел казва, че ние сме безумни за Христа, ние – християните, Христовите апостоли, Божиите човеци сме безумни в очите на други хора. Казват ти:

- Добре ли си? Какво ти стана? Загуби всичко, което ти обещава по-свободният живот?

Разбира се, за човека, вкусил Бога, нещата не са така. Това, което исках да кажа отначало, е, че наистина негативният начин, по който са изложени заповедите, е някак си изморителен и понякога малко отблъскващ. Неприятно е, но е факт, че това е спасителното движение, първото движение, което човек прави и той трябва да има тази сила да отсече директно страстта, която го е оковала. Така става с всички неща, не само с греха, но и с естествените страсти. С други думи, ако искаш да спреш цигарите, алкохола, наркотиците или нещо друго, спасително е рязкото движение. Ако чакаш да стане лека-полека, може и така, но обикновено не дава плод. Докато рязкото движение, да отсечеш от раз всяка връзка с греха може да е болезнено, но е спасително. Както и при уроците. Когато учим, започваме от основното училище, където преподават уроци, разбираеми за деца, и когато пораснем и случайно намерим някоя стара тетрадка, може да се смеем на това, което сме писали като малки. Това са детски работи. Въпреки това тогава те са били толкова важни, колкото са важни основите на всеки строеж. Ако ги няма, не можеш да построиш собственото си здание. Знаете, че е възможно да имаме пропуски в правописа или в четенето, или в начина, по който се изразяваме, защото в основното училище не сме имали добри учители или ние не сме внимавали, т. е. по една или друга причина не сме поставили добра основа. И след това страдаме през целия си живот, защото сме загубили основата.

Същото важи и в духовния живот. Човек трябва да вземе смело решение, а не да бъде разглезен и двоедушен – веднъж тъй, веднъж инак, да е раздвоен: „Да го направя или да не го направя?”. И така да няма край – вероятно дълго време ще се измъчва, няма да може да успее в намеренията си и в крайна сметка не знаем дали някога ще постави началото.

Заповедите са дадени преди 5-6 хиляди години. Представете си какви са били хората тогава. По-жестоки ли са били от нас? Спорно е. Не знаем. Ако съдим по нещата, както казваше един старец на Света Гора:

- Днес човекоядците носят вратовръзки.

Днес те носят вратовръзки, ходят на конференции, правят заседания, решават нещата по един друг начин, но човекоядството е налице, т. е. не е нещо преодоляно. Не е казано, че трябва да сготвиш човека в тенджерата, можеш да го изядеш и по друг начин! Има случаи, в които предпочиташ да влезеш в тенджерата да те сварят, отколкото хилядите съвременни други мъчения. В тенджерата поне кокалите ти ще останат. А днес има случаи, когато дори кокалите ти изяждат.

Затова не трябва да ви плаши това, което виждаме, влизайки за първи път в Църквата. В Църквата има странни неща, които ти се струват негативни, твърде резки, но те са като врата, която се отваря, и влизаш в друго пространство, което е светло и много позитвино. Там, където мислиш, че нещата са мрачни, всичко се изпълва с радост; там, където мислиш, че ще умреш, там действително намираш възкресението и живота си. Така е в Църквата, тя не е подвластна на човешката закономерност, а се движи в друго пространство, в едно чудно пространство, където се случва чудото на вярата, чудото на Божието пришествие. Църквата е медицинска наука. Както, ако влезеш в операционната и видиш хирурга, с маска и нож в ръка, ако нямаш представа от медицина, той може да ти заприлича на убиец. На това отгоре те слагат в носилка и те отвеждат нанякъде – всичко те плаши и потиска. Страхуваш се, чувстваш се зле, но знаеш, че операцията, която изглежда страшна, е спасителна и ти връща здравето. Излизаш измъчен, нарязан и зашит, но и здрав. Така е. Същото става и в духовния живот. В началото, особено когато някой иска да направи един скок, тогава действително се нуждае от рязко движение, от смелост да скъса оковите, колкото и това да боли, но веднага разбира, че влиза в сферата на свободата, чувства свобода и лекота. От тебе се свлича тежест и вдишваш друг въздух, който преди не си дишал. Виждаш светлина, която преди не си виждал, и, връщайки се обратно, виждаш, че там, където си бил, има мрак. Виждаш и усещаш, че онова, което доскоро си считал за правилно е наистина мрак.

Най-мъчното, най-трудното за човека, който е вкусил Божията благодат и е усетил Бога, е да го накараш да се върне назад. Човек се пита: Как можах да живея по този начин? Да правя тези неща? Да ходя на такива места? Нима там се забавлявах? По този начин? Питаш се дали наистина си бил ти. И наистина – не си бил ти, защото това е било състояние на опиянение, замайване, замъгляване, което не води никъде.

Човек излиза от лъжата и когато Бог заповядва на юдеите и на целия човешки род да не лъжат, да не лъжесвидетелстват, Той го прави, за да ни научи да казваме истината и да влезем в пространството на истината, понеже Той е Бог на истината и почива върху истината, както и човекът е истинен и почива върху истината. Велико нещо е човек да се научи да бъде истинен.

Мисля си нещо, може и да не съм прав. Мисля, че в миналото, когато хората са създавали и употребявали истински неща, те самите били истинни. Днес имаме много изкуствени неща – изкуствени цветя, изкуствени храни, изкуствени лица, ставаме, каквито си поискаме. Ако искаш черна коса – черна коса, жълта коса – жълта. Искаш ли да станеш от стар млад, става. Дори дрехите са изкуствени – от петрол. По-рано хората употребявали истински неща – дървото, вълната, памучните дрехи, храните били прости, здравословни. Виждаш една истинност във всички неща; човекът бил истинен и притежавал автентичност. Неговият живот бил истинен и имал истинска връзка с истинския Бог. Днес всичко е фалшиво. Имаме изкуствени неща, които са имитация на истинските неща. Очевидно това въздейства и върху нашата психология и нашия живот. Затова намираме покой в лъжовни радости. Отиваме навън да се порадваме, казваме, да се забавляваме. Отиваме за два часа и ако сме женени, не знам дали става сред неженените, но ако сме женени, след това, когато се върнем вкъщи, може да се стигне и до бой. Обикновено след забавление вкъщи следва спречкване – или преди, или след това. Или преди да тръгнат се карат, или по пътя, докато стигнат, или когато се върнат вкъщи, са уморени. Следователно тази отмора не ни отморява, а ни уморява, убива ни, защото е лъжа. Избягали ли сме от реалните неща и сме намерили покой в лъжите.

Църквата има за цел да ни отдалечи от лъжата и да ни въведе в истината, да ни научи кой е реалният живот, кои са реалните събития в нашия живот, които създават правилни взаимоотношения, кой е истинският Бог и кои действително сме ние. Църквата не скрива от нас истината за самите нас. Изповедта не е нищо друго, освен искрена картина за това, което представяме. Затова в духовния живот е необходимо човек да се научи да се изповядва. В началото това е болезнено, срамуваш се, казваш си: как да отида да кажа, че правя такива неща, ама аз ли ги правя? С други думи, създаваме лъжливи представи за нас, на които толкова много се доверяваме, че когато ги описваме, плачем от вълнение. Това е като вземане на доза, т. е. ако някой не си вземе дозата, трепери, чувства симптоми на абстиненция.

Същото става и с човека, който за известно време вижда себе, както е. Той е избягал за малко от фалша, вижда реалността и се ужасява, изпада в затруднено положение. В изповедта Църквата ни поставя пред истината не за да ни унищожи, нито за да ни обезнадежди и отчая, а за да ни помогне по един спасителен, изцелителен и човеколюбив начин. Тя ни показва нашето аз, не за да ни обиди, нито за да ни унизи, а за да ни помогне в същия час да придобием онази истинска представа за себе си, която трябва да имаме. Затова в Църквата образът на нашето аз, истинският образ не е някой друг човек или някакъв идеален наш образ, някаква идея, а Сам Христос. Той е нашият Образ, или по-скоро ние сме Негов образ, Той е нашият Първообраз. Затова в Писанието се казва, че Бог е създал човека по Свой образ. Затова придобиваме дръзновение, бидейки изпълнени с надежда и радост, като гледаме не към лъжливи неща, а към собствения си образ и знаем, че имаме правилна и реална връзка с нашия Първообраз. Само по този начин можем да напреднем истински, като имаме надежда в истинския Бог. Църквата е пропита с атмосферата на истината. Тази истина обаче е човеколюбива истина, а не безчовечна, защото има и безчовечна истина, има истина, която убива другия човек. Тук хората се объркват и днес често срещаме това, защото всички мислят, че трябва да казваме истината и да бъдем искрени, както с другите, така и със себе си. Какво означава обаче да бъдеш искрен със себе си? Ако в този момент почувствам, че не обичам жена си и понеже не трябва и не мога да бъда лицемер, да се подигравам със себе си, затова отивам вкъщи и й казвам:

- Знаеш ли, поради тази и тази причина, сега ми дойде ей-така, вече не те обичам! Не знам защо, но не те обичам и ти го казвам, защото искам да бъда искрен с тебе!

Е, и след това, какво ще последва? Така ли стоят нещата наистина, сега ли ти „прищрака”, че казваш на другия – „Вече не те обичам!”? Това не е истина, не е искреност, а грубост. Ти просто си груб. На грубия човек с нищо не можеш да му угодиш. Това е безчовечно. Не можеш да действаш с основа и критерий онова, което чувстваш. Защото има случаи, в които не действаш по този начин.

Не може да кажеш на другия човек нещо, с което да го нараниш. Ти трябва да се поправиш, да се научиш да бъдеш, какъвто трябва, да постъпваш по истината, защото това, което сега чувстваш, не е истинско, а изопачение. То не е добро, нито е искреност, колкото и да си убеден, че е така. Не е лесно да кажеш на другия това, което таиш в себе си, понеже мислиш, че така трябва да направиш, за да си „искрен”. Защото по този начин, не се знае дали и другият няма да ти заговори „искрено” и да ти каже:

- А ти пък кой си?

Не се знае дали ще понесеш това или ако ти го понесеш, това не значи, че и другият ще е в състояние да понесе такава „искреност”. Както и другият не е задължен да вярва или да не вярва в зависимост от твоите настроения. Днес отиваш и му казваш хиляди неща: обичам те, обожавам те и хиляди в този дух, а утре ти е минало и започваш: не те искам, не чувствам нищо. Не може да имаме такава нагласа към хората, нито пък другият човек е играчка в нашите ръце, за да правим, каквото си искаме. Истинският човек се научава да носи отговорност за собствените си думи и за истинността на своето състояние. Родител си, оженил си се, ще създадеш дете, длъжен си да бъдеш истинен, не можеш да си играеш с детето, което си създал, не можеш да отидеш да го захвърлиш понеже по време на пренаталния контрол лекарят ти е казал, че 250 % детето ще страда от синдрома на Даун или защото „чувстваш”, „че не мога да задържа детето!”. Задължен си, имаш отговорност пред това дете, което създаваш, имаш отговорност пред този човек, на който си казал, че го обичаш, когато си се оженил за него или в крайна сметка си му дал възможност да те възлюби и да ти отдаде сърцето си. Носиш отговорност, когато си казал каквото и да е или когато не си го казал.

Най-зле е, когато човек отсъжда и действа съобразно настроенията си. „Ама аз сега не се чувствам така. Сега не мисля така. Вчера мислех така, сега не. Чувствах го вчера, сега не!”. Не става по този начин. Това не е искреност. Това не е истина, а убийство. Убиваш другия. Не действаме така, деца. Така не може да създадем нито общество, нито семейство, нито приятелство, нито някаква връзка, ако винаги имаме за критерий нашето собствено предпочитание, нашето его. Ако аз се чувствам така, мисля така и искам така, тогава всичко в един момент ще се разпадне. Човекът трябва да надделее над собственото си его и да разбере, че има други движения и истината и искреността не са точно такива, каквито той си ги мисли.

Нека ви дам пример от Патерика във връзка с разсъдителността. Св. Ефрем Сириец разказва, как веднъж монасите били на жътва и там, на жегата, единият се разболял и казал:

- Извинявайте, не мога да продължа!

Той отишъл да си почине в килията. Останалите продължили да жънат, но някои от тях ги обхванали помисли и си казали: „Той ни остави и си тръгна. Добре, ние не сме ли човеци и не сме ли уморени?”. Те казали на друг монах да отиде да го извикат да им помогне. Той бил добродетелен и разсъдителен човек. Отишъл и му казал:

- Знаеш ли, отците ме изпратиха да видя как си, защото се тревожат, тъй като си болен, безпокоят се и искат да видя как си, добре ли си?

- Благодаря за любовта на братята, болен съм. Кажи им, че съм в стаята, мисля за тях как жънат и не мога да им помогна, но за съжаление още съм болен.

Монахът се върнал и им казал:

- Знаете ли, каза ми, че е болен, ще се опита да дойде да помогне в определен момент, но се чувства зле, въпреки това много ви съжалява.

Минали един-два часа. Пак се върнали същите помисли у някои от братята.

- Ама какво стана? Още не е дошъл? Ние се трепем на слънцето! Върви го извикай!

Той пак отишъл при монаха:

- Понеже още си болен и братята не те видяха, сега още повече се тревожат и притесняват за тебе и, жънейки през целия ден, мислят за теб и те съжаляват изключително много, защото си болен.

Той още повече се трогнал и казал:

- Дано стана по-добре.

Монахът се върнал при другите и се повторило същото.

Пак изминали един-два часа. Станало 2-3 часа следобед. Слънцето ги напекло, изморили се, хванали ги демоните и се развикали:

- Или да дойде веднага или да отидем да го пребием от бой!

Разсъдливият монах отишъл и казал:

- Знаеш ли, братята толкова много се притесняват, че ми казаха, че предпочитат да оставят жътвата и да дойдат да те посетят да ти помогнат, защото не могат да понесат мисълта, че си болен, а те да са здрави.

Братът пак се трогнал и казал:

- Не, нека не оставят работата си заради мен, аз ще се опитам да дойда, пък нека умра.

Братът отишъл и казал на монасите:

- Каза, че ще дойде макар и да умре по пътя.
- Е, да не вземе да умре и ние да сме виновни...

Те тръгнали и отишли при него, като му казали:

- Недей да идваш!...

Така накрая злото не се осъществило. И, казва св. Ефрем, – „това нещо е било лъжа, защото монахът им казвал лъжи, не им казал истината, но използвал лъжата „привидно”, защото сухата истина би убила другия човек и би създала големи проблеми. Така се създала истинска връзка и истинска любов, макар и по друг начин, който не е бил толкова истинен. Монахът имал разсъдителност и гледал края, целта, а не външната страна. Сега ще ми кажете „Целта оправдава средствата?”. Не е така, има случаи, когато не можем да казваме истина, т. е. не може да кажем на другия:

- Знаеш ли, вчера дойде тук съседката и те наклевети. Може и наистина да е станало така, да е дошла съседката и да го е обвинила в нещо.

Казваш му:

- Не знам, не каза нищо лошо за тебе.

Или идва друг и те пита:

- Досаждам ли, противен ли съм?

Ще му кажеш „Не!”, разбира се, дори да е такъв. Трябва да се научиш да надмогваш себе си. Отците са водили голяма борба, за да приспособят себе си към даденостите на другия. Сещам се, че ми направи голямо впечатление, когато веднъж отидох в един манастир, много хубав манастир, много добро сестринство, и разговаряхме с игуменката. Тя каза, че както във всеки манастир и във всяко семейство не всички са едни и същи. Има добродетелни души, има и по-малко добродетелни или по-немощни, а понякога има и хора чепати по природа или по други различни причини. Какво обаче правим? Тя каза, че когато някоя сестра не може да се приспособи към нас, ние се приспособяваме към нея и така проблемът се разрешава. И виждаш тази удивителна лекота у човека, който има свобода. Добре, еди-кой си е проблемен, не може да се разбере с нас, не ни приема, не може да влезе в нашия дух. Добре, тогава ние влизаме в неговия дух и се приспособяваме към него и не се опитваме да го променим, а ние се променяме и ние го разбираме. Както децата казват понякога:

- Баща ми не ме разбира, майка ми не ме разбира. Имам проблем.

Старец Паисий казваше:

- След като майка ти не те разбира, ти разбери майка си и въпросът е приключен!

Когато разбереш, че тя не те разбира, тогава няма проблем. Приемаш я, каквато си е. Проблемът е в това, че нито майка ти те разбира – така си мислиш – нито пък ти я разбираш. Затова има поляризация и отдалечаване. Както ти изискваш от другия човек да те разбира, приема и уважава, така и ти трябва да правиш същото. Върху себе си можеш да работиш, върху другия не можеш да работиш.

Понякога идват хора и споделят:

- Имам проблем.
- Какъв?
- С мъжа ми имаме проблем с детето.

И започват да описва проблемите на детето си. Аз й казвам:

- Остави детето, да видим ти какво правиш сега.
- Ама детето ми скита…
- Виж, ти споделяш с мене и аз да ти го отвърна, но каква е ползата? Да видим ти как ще се поправяш, за да поправиш детето си.

Обикновено проблемите тръгват оттук и всичко това е така, защото човек не се научава да живее в атмосферата на истината, не може да види истински нито себе си, нито другия, и всички наши взаимоотношения, цялото ни здание не се крепи върху човеколюбивата истина, върху истината, която има любов, има тази красота, която милва другия, не го убива. В противен случай вместо да извадиш нещо от окото на другия с памук, ти ще му извадиш очите.

Следващата заповед е „Не кради!”, и разбира се, това е било важно както тогава, така и сега. Било е важно, защото човекът се научава да зачита нещата на другия човек, както се казва и в следващата заповед: „Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си; нито нивата му, нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито никакъв негов добитък – нищо, което е на ближния”, защото, ако ги пожелаеш, може в даден момент да ги откраднеш, ако ти се отдаде възможност. Това има значение, защото по този начин човек се научава да стои твърдо в себе си. Мисля, че днес е много важно човек да бъде доволен от самия себе си, но днес това го няма. С други думи, да каже слава Богу, добре съм! Много проблеми възникват, включително и психологически, понеже човек не се е научил да има мир със самия себе си. Както и понеже понякога завижда: „Защо другият, а не аз?”. Завистта е микроб, който ни разяжда. „Защо другият да напредва? Защо другият да е радостен? Защо другият да има възможности, пък аз да нямам? Другият е отишъл там, пък аз не?”. Всички тези неща разяждат нашата сила и не ни оставят да се радваме дори на малкото, което имаме. А ние имаме много неща, за които трябва да сме радостни, да благодарим на Бога и да имаме мир, но въпреки това ги зарязваме и гледаме това, което има другият, а ние не! Така човек започва вътрешно да се разяжда, да загнива и да не намира покой, а когато няма покой, той не може да извърши духовен труд. Знаете, че за да може човек да се помоли правилно, той трябва да има мир в душата си. За да станеш такъв обаче, трябва да имаш мир със самия себе си.

Един велик светец на Църквата казва: „Помири се със себе си, и тогава заедно с тебе ще се помирят небето и земята”. Велико нещо е да имаме мир, да придобием това равновесие и мир. Човек започва да ги придобива, когато открие и види колко много неща има в себе си, за които трябва да благодари на Бога и да се радва. След това той се научава да се радва, когато вижда и другите да имат неща, които той самият няма. Чувството за незадоволеност е микроб. Знаете ли колко трудно е да живеете с човек, който не е доволен, който носи този микроб в душата си и не намира покой. Каквото и да му направиш, където и да отиде, не намира покой. Винаги мърмори, винаги ще поставя въпросителна върху всичко:

- Добре ли си?
- Да, амааа...
- Хареса ли ти онова нещо?
- Е... става.

Липсва тази лекота, тази способност да казва нещо от цялото си сърце. Внимавайте тук, защото утре, като решите да се жените, ако постъпвате така с вашия избранник, тогава непременно ще обремените своята връзка. Другият ще се измори. Взаимоотношенията между двамата човеци са като едно растение, като цвете в една саксия, което иска поливане, наторяване, поливане, но и хубав въздух. Когато забравиш да го полееш и мислиш, че то живее от само себе си, тогава може да изсъхне и да стане като ония сухите тръни, които слагат във вази и служат само за украса, но са сухи.

Същото става и с отношенията между хората. Трябва да се научите, велико нещо е да можем да общуваме. А то не е толкова лесно. Откривам тази способност за красиво общуване главно сред монаси и гледам дали са го научили и хората в света. Ако се усвои още в семейството, биха се предотвратили много нещастия, много злини. Понякога ме посещават разни хора и си казвам: „Колко изморителен човек”. Понякога даже преди да заговори, вече се чувстваш изморен. Дори само да го видиш, че идва да ти говори и си казваш, свършен съм! И си мислиш: „Света Богородице! Представяш ли си да имам такава жена? Как бих издържал? Нито десет минути, какви десет минути, нито десет секунди... Защото виждаш онази негативност, недоволство, постоянно мърморене и не издържаш, детето ми.

Днес дойде един човек и ми каза:

- Не е хубаво да хвалим другия, защото четох в Патерика, че който хвали другия, му причинява зло и казва лъжи.

Казах му:

- Виж сега да ти кажа нещо, нещата не стоят точно така. Хора сме и човек се нуждае и от една добра дума. Какво ще му кажеш: „Добре! Да не те хваля, за да не те обземе гордост”. Е, направи това вкъщи да видим какво ще стане. Може ли да не похвалиш съпругата си? Отиваш вкъщи. Тя се е скъсала да бърза да ти приготви ядене. Ядеш, а тя те пита:

- Хареса ли ти?
- Хм... Става.

Да не е луда да ти направи отново! Ако искаш яж, ако искаш, не яж! Ей ти продуктите тука и върви си готви сам! Пред мене се случи, с очите си видях подобна ситуация. Съпругът си дойде си вкъщи:

- Какво ще ядем?
- Отвори хладилника и яж каквото намериш!

Съпругата му нямаше желание да му приготви каквото и да било. Защо ли? Не защото й тежи, а защото този мъж нито веднъж не е похвалил жена си за доброто ядене, което му е сготвила, не й е казал едно „Благодаря! Колко хубаво ядене! Каква е рецептата, че и аз да го направя?”.

Един друг пък казал на жена си:

- Колко вкусно си сготвила, дай ми рецептата да я дам на майка ми!
- На майка ти? Защо?
- Да яде и на нея да й загорчи, както на мене ми загорча.

Очевидно, не ставало за ядене...

Деца, велико нещо e човек да притежава този дух, да животвориш другия човек, да му вдъхваш живот, а за целта другият трябва да се храни. Храна пък са добротата, добрата дума. Всеки има нужда от добра дума. Всички ние сме длъжни да бъдем благи човеци – на това ни учат св. отци. Ако четете техни текстове, ще видите, че те казват, че думите ни трябва да бъдат като мед. Авва Исаак казва, че думата ти трябва да бъде сладка, а не суха, ялова. Трябва да похвалиш малко брата си, свръх силите му, да му кажеш добри думи дори свръх силите му. Това не е лицемерие, нито ласкателство. Ласкателството е друго нещо. Ласкателството е когато имаш задни помисли. Когато добрата дума излиза отвътре, тя наистина помага, изключително много помага.

И между вас, когато се ожените, но и за децата ви важи, научете се да казвате на децата си добри думи, а не болни похвали. Всичко да става с мярка. Детето обаче трябва да се научи да се храни от родителите си и да придобива доверие в себе си, в родителите си, в Бога, в другите хора, да не придобива болен егоизъм. Нужна е разсъдителност. Във всеки случай тези неща се получават само когато човек има равновесие в себе си, когато е балансиран и е подредил нещата в себе си. Тогава не се страхува да каже на другия някоя добра дума. Когато не си уравновесен и имаш празноти в себе си, тогава не можеш лесно да кажеш на другия добра дума. Двоумиш се дали да му кажеш, а когато чуваш някой друг да казва добра дума за трети, се нараняваш. „Ама защо трябваше да каже това? А на мене не ми каза?". И когато виждаш в другия неща, които ти нямаш, вместо да се зарадваш, че брат ти ги има, в тебе се появява това чувство за непълнота и това не е хубаво. Това означава, че имаш празноти, които трябва да се стремиш да запълниш. С две думи, за да постъпваме правилно, трябва да сме пълноценни хора. Ако имаме празнини в себе си, приличаме на земя, по която, като вървим, попадаме на някоя вдлъбната и усещаме, че потъваме. Човек трябва да е пълноценен, о-целостен и когато е такъв, той е независим, чувства уют и е приятен човек – в отношенията със самия себе си, с околните, със семейството – това са благородни отношения. Такъв човек не може да е мърморко.

Гледаш, отиваме да се молим и се оплакваме на Бога. Свършва молитвата и нямаме онази радост, нашата молитва не ни храни. Защо? Защото не сме се научили да имаме тази пълнота и завършеност. Мисля, че когато човек има правилна връзка с Бога, тогава Той покрива целия човек, който постепенно се усъвършенства във връзката си с Него. Така човекът става завършен, пълноценен, придобива мир, не чувства нищо, не се страхува, не се плаши, не чувства празноти, комплекси, никакво затруднение, а е приятен, много приятен човек и аз настоявам на това и ви го повтарям постоянно, защото за съжаление днес страдаме от много комплекси и непълноти. Дори в средите на духовни хора, трудно намираш такива, които общуват с лекота, с приятност. Дори сред духовни хора виждаш, как да го кажем, еднопартийност, но ако си такъв, означава, че не си завършен човек. Божият човек е образно казано овален, откъдето и да го хванеш, няма ръбове и може да влезе навсякъде. Когато си праволинеен и не можеш да общуваш лесно, това означава, че не си работил правилно дори върху себе си и си изхабен човек. Уподобяваш се на Прокруст с неговото прокруство ложе. В древногръцката митология Прокруст имал едно легло и когато някой минавал оттам, той го хващал и поставял върху леглото – ако нозете или главата му стърчели, той ги режел. Ако човекът бил по-нисък на ръст, той ги разтеглял, за да го удължи. Горко ни ако сме такива, особено ако сме духовници и изповядваме хората. Отиваш при някой духовник и той те поставя на леглото, сиреч в неговите си мерки, и ти казва:

- Мерките ми са оттук до там, т. е. това са моите принципи. Ако стърчиш и не се побираш в тях, ще ти отрежа главата или краката. Ако си по-нисък, ще те разтегля, за да се удължиш.

Докато в Църквата е обратното. В Църквата научаваш, че има легла за младенците на една година, за тези на две, на пет години, за големите и всеки открива своята мярка. Божият човек не се страхува, не се колебае да се движи с широко сърце, за да срещне и познае другия човек там, където е.

Когато един духовник, който изповядваше хората, отиде при стареца Паисий, а той бе човек с велика свобода и винаги се съобразяваше с това какво може и какво не може да направи другият, за да продължи нататък – той запита стареца, защо се отнася така различно с хората:

- Ами свещените канони, геронда?
- Ти, отче, свещените канони (κανόνες) си ги превърнал в свещени оръдия (κανόνια) и уби хората.
- Ама Кормчая книга?...
- Бре, Кормчая книга – книгата с църковните правила – означава кормило. И са я нарекли така, защото кормилото се върти във всички посоки. Ако го държиш само в една посока, ще блъснеш кораба на Църквата в скалите.

Воланът на автомобила служи, за вземаш завоите, да избягваш пропастите, за да стигнеш там, където искаш. Ако колата няма волан и върви направо, е... ще влезе в някоя къща, ще се блъсне в някоя стена, ще убие хора по пътя, защото водачът не се е научил да завива. Същото става и с всички нас – духовните изповедници, педагозите, в семейството. На човека е необходимо духовно равновесие, за да бъде духовен, да живее в Божията благодат, така че действията му да бъдат красиви и истинни, да не пада нито от една страна, нито от другата, а да стои на двата си крака. Тогава той е приятен и радостен човек, който е способен да предава този уют и радост и на хората около себе си.