Слизане в ада

о. Георги Чистяков
Източник:pravoslavie.bg


"Лесно е да вярваш в Бога,докато вървиш по лятна ливада.
Слънцето сияе,цветята благоухаят и въздухът трепти,напоен от аромата им.
„И в небесата виждам Бога” – както при Лермонтов. А тук?..."



За последния месец погребах шест деца от болницата, където всяка сутрин отслужвам литургия. Пет момченца: Женя, Антон, Саша, Альоша и Игор.

И едно момиче - Женя Жмирко, седемнадесетгодишна красавица. От нея в иконостаса на болничната църква остана икона на свети великомъченик Пантелеймон. Тя умря от левкемия. Умираше дълго и мъчително, не й помогна нищо. И този месец не е по-различен. Пет детски гроба за един месец – това е статистика. Неумолима и убийствена, но статистика. Максимка, Ксюша, Настя, Наташа, Серьожа...

Днес посетих трима болни: Клара (Мария), Андрюша и Валентина. И тримата умират – тежко и мъчително. Клара е възрастна жена. Приела е неотдавна светото Кръщение, но човек би си помислил, че цял живот е живяла в Църквата – толкова е светла, мъдра и прозрачна. Андрюша е на 25 година, а синът му – само на годинка. За него се молят десетки, дори, струва ми се, стотици хора, намират му лекарства, карат го с кола от болницата в къщи и обратно, събират пари за лечението му – а метастазите са плъзнали навсякаде. И този ден не е по-различен от останалите.

Мина половин ден. Умря Клара. И Валентина умря. В Чечня са загинали шест руски войници, а колко чеченски, не казват... Умря Катя (от онкологичното отделение), момиченце с огромни сини очи. Съобщиха ми го по време на службата.

Лесно е да вярваш в Бога, докато вървиш по лятна ливада. Слънцето сияе, цветята благоухаят и въздухът трепти, напоен от аромата им. „И в небесата виждам Бога” – както при Лермонтов. А тук? Бог? Къде е? Ако Той е благ, всезнаещ и всемогъщ, защо мълчи? Ако пък така ги наказва за техните грехове или за греховете на бащите и майките им, както мислят мнозина, тогава Той изобщо не е „дълготърпелив и многомилостив”, тогава Той е безмилостен.

Бог допуска злото за наше добро или когато ни учи, или когато иска да ни предпази от нещо по-страшно – така са ни учили още от времето на Средновековието и Византия богословите от миналото и ние продължаваме след тях да повтаряме същото.

Мъртвите деца са училището на Бога? Или пък допускане на по-малко зло, за да се избегне по-голямото?

Ако Бог е направил всичко това за да се вразумим, тогава това не е Бог, а зъл демон; защо да му се покланяме? Трябва час по-скоро да го прогоним от живота си. Ако Бог е умъртвил Антоша, Саша, Женя, Альоша, Катя и т.н., за да се вразумим, тогава не искам да вярвам в такъв Бог. Напомням, че думата „вярвам” не означава „признавам че Той е”. Да „вярваш” означава да се „доверяваш, да отдаваш себе си”. Излиза, че са били прави онези, които през 30-те години разрушаваха църквите и изгаряха иконите, онези, които превръщаха църквите в дворци на културата. Тъжно е. По-лошо от тъжно. Страшно е.

Може би не трябва да мислим за това, а просто да се утешаваме? Да даваме на хората, на които им е особено тежко, този „опиум за народа” и поне малко да им олекне? Да утешаваме, да успокояваме, да съжалямаме? Но опиумът не лекува, а само до време приспива, премахва болката за три или четири часа и после трябва отново и отново да го даваш. Пък и изобщо, страшно е да говориш неистини – особено за Бога. Не мога така.

Господи, какво да правя? Гледам Твоя Кръст и виждам колко мъчително умираш на него. Гледам Твоите рани и Те виждам мъртъв, гол, непогребан... Ти раздели с нас в този свят нашата болка. И като един от нас възкликваш, издъхвайки на кръста: „Боже Мой, защо Си Ме оставил?” Като Женя, като Антон, като Альоша, като всеки един от нас, Ти отправи към Бога този въпрос и „изпусна дъх”.

Ако апостолите твърдят, че Иисус е умрял на кръста заради нашите грехове, като ги е изкупил със Своята кръв, тогава ние сме откупени (вж. 1 Кор.6:20 и 1 Петр 1:18-19) и следователно страдаме не заради нещо, не заради грехове – наши или на нашите родители. Заради тях Христос вече е пострадал – така учат апостолите и върху този фундамент се крепи цялото им богословие. Тогава излиза, че не се знае защо страдаме.

В същото време Христос, Който ни изкупи от клетвата на закона със Своята кръв, стъпва по земята не като победител, а като победен. Той ще бъде хванат, разпнат и ще умре от мъчителна смърт с думите: „Боже мой, защо си ме оставил?” Ще Го изоставят всички, дори най-близките Му ученици. Неговите свидетели на вярата също ще бъдат арестувани и убивани, затваряни в тъмници и лагери. И така от апостолско време, та чак до Дитрих Бонхофер, майка Мария и Максимилиан Колбе, до хилядите мъченици на съветския ГУЛАГ.

Защо е всичко това? Не знам. Но знам, че Христос се съединява с нас в бедата, в болката, в богооставеността – край гроба на умрялото детенце долавям Неговото присъствие. Христос влиза в нашия живот, за да ни съедени пред лицето на болката и нещастието в едно цяло, за да ни събере всички заедно, та да не останем в минутите на беда лице в лице с тази беда, както някога остана Той.

Съединявайки ни в едно цяло пред лицето на нещастието, Той върши това, което никой друг не може да стори. Така се ражда Църквата.

Какво знаем за Бога? Само това, което ни откри Христос (Иоан. 1:18). А Той ни откри освен всичко друго и своята оставеност от Бога и хората – точно в тази оставеност Той най-силно се съединява с нас.

Гърците, а след тях и римляните искали да знаят всичко. Върху това е построена цялата антична цивилизация. Точно върху тази неумна, необуздана и неутолима жажда за знание. И когато те станали християни, им се приискало да знаят дали Бог може всичко. Оттук произлиза думата „Всемогъщ” или оmnipotents, един от епитетите на Юпитер в римската поезия, който често използвал Вергилий в своята „Енеида”. А Бог е „неизречен, неведом, невидим, непостижим” (това знаем не от богословието, което не рядко е попадало под влияние на античната философия, а от молитвения живот на Църквата, от нейния Евхаристиен опит – не е случайно, че свещеникът задължително повтаря тези думи по време на всяка литургия). Затова на въпроса „Може ли Бог всичко?” не сме в състояние да отговорим нито „да”, нито „не”. Затова не знам кой е виновен за болката, но знам кой страда заедно с нас – Иисус Христос.

Тогава как да разбираме извършващото се в света зло? Просто не трябва да го разбираме, с него трябва да се борим. Да побеждаваме злото с добро, както ни призовава апостол Павел: да лекуваме болните, да обличаме и храним бездомните, да спираме войната и т.н. Непрестанно. Ако не се получи, ако не ни стигнат силите, тогава да склоним глава пред Неговия Кръст, да се вкопчим в него като в последна надежда.

„Бог никой никога не е виждал”. И само една нишка ни съединява с Него – човекът на име Иисус, в Когото пребивава телесно цялата Божия пълнота. И само една нишка ни съединява с Иисус – името й е любов.

Той умря на кръста като разбойник. Мъчително. По страшните следи от кървящи язви върху Туринската плащеница днешните патологоанатоми възстановяват клиничната картина на последните часове на Иисус. Ето я истинската светиня за ХХ век. Целият, с нищо не прикрит ужас от смъртта! Виждайки картината на Холбайн „Мъртвият Иисус”, героят на Достоевски възкликнал, че от такава картина човек може да загуби вярата си. Какво ли би казал, ако можеше да види Туринската плащеница, или хитлеристките и сталински концлагери, или пък една морга в детска болница в края на 1995 г.?

Какво последвало по-нататък? В началото на 20-та глава от Евангелие на Иоан виждаме Мария Магдалена, след това апостолите Петър и Иоан и усещаме пронизващата болка, която изпълва всичко в тази пролетна Пасхална утрин. Болка, мъка, отчаяние, умора и отново болка. Същата пронизваща болка, същата пронизваща безнадежност, които ярко описва Евангелието от Иоан, усещам всеки път край гроба на детенце... Усещам, и с болка, през сълзи и отчаяние вярвам – Ти наистина Си възкръснал, Господи.

Докато писах този очерк, умря Клара, след нея Валентина Ивановна, последен умря Андрюша – още три гроба. Едно момче наскоро сподели с мен, че не вярва в задгробния живот и затова се страхува, че е лош християнин. Възразих му, че неговият проблем да възприеме всичко, свързано със задгробния живот, свидетелства точно за обратното – за честна вяра.

И ето защо. Един не особено млад енорийски свещеник веднъж ми каза, че му е много трудно да говори за смъртта и да учи енориашите си да не се боят от нея, защото сам той никога не е губил истински близък човек. Искрено. Много искрено и много вярно. Винаги ме побиват тръпки, когато гледам някой вчера завършил семинарист важно и внимателно, но и с мъничко високомерие да втълпява на майка, загубила детенцето си, че това всъщност е за добро, че Бог така е благоволил и поради това не бива твърде много да страда.

„Бог не е Бог на мъртвите, но на живите. Защото в Него всички са живи” – ето какво ни казва Христос в своето Евангелие (Лк. 20:38). Но за да достигне тази вест до нашите сърца ни е необходим личен опит от изпитание, нещастие и загуба, опит, който ни запраща в бездната на отчаянието, мъката и сълзите. Необходими са ни не дни или седмици, а години пронизваща болка. Тази вест влиза в сърцето ни само без упойка и само с цената на лични загуби. Не можеш да я усвоиш като школски урок. Смея да твърдя, че този, който си мисли че вярва, без да е преживял опита от болката, се самозалъгва. Това все още не е вяра, а докосване до вярата на онези, на които ни се иска да подражаваме. Нещо повече: този, който твърди, че вярва в безсмъртието и се позовава на съответната страница от катехизиса, изобщо не вярва в Бога, а в идола на собствения си егоизъм.

Вярата, че у Бога всички са живи, ни се дава само ако правим всичко възможно за спасението на живота на хората около нас, само ако не използваме вярата за чисто егоистични цели – за да не се натъжаваме твърде много или пък за да не се сражаваме за нечий живот, или просто за да не ни боли.

Но откъде е все пак злото в света? Защо боледуват и умират деца? Ще се опитам да споделя едно предположение. Бог ни е поверил света(„Ето дадох ви”, Бит. 1:29). Ние сами, всички заедно, омърсихме този свят и сме виновни ако не за всички, то поне за повечето беди. Ако ще говорим за войните, то там вината ни е най-явна, при болестите тя прозира не винаги, но твърде често (екологията, отровената околна среда и т.н.). Светът в библейския смисъл на думата, светът, който лежи в зло, т.е. всички ние – ето кой е виновен.

Сред иконите в нашите храмове видно място заема „Слизане в ада”. На нея Иисус е изобразен спускащ се в дълбините на земята, едновременно с това и в дълбините на човешката мъка, отчаяние и безнадежност. В Новия Завет за това събитие не се казва нищо, само в Апостолския Символ на вярата са споменати две думи – descendit ad inferos („слезе в ада”). За това събитие се говори и в много от нашите песнопения.

Иисус не само страда Сам, но и слиза в ада, за да сподели болката на другите. Той винаги ни призовава да вървим с Него. Често пъти наистина се стараем да вървим след Него. Но сега ...

Сега ние се опитваме да не забелязваме чуждата болка, затваряме очите си, запушваме ушите си. По съветско време криехме инвалидите в резервати (на остров Валаам, например), за да не ги вижда никой. По такъв начин щадяхме психиката на нашите съотечественици. Болничните морги често бяха в задния двор, за да не се досети някой, че тук понякога умират хора. И т.н. и т.н. И днес, ако сме невярващи, се опитваме да играем със смъртта на „котка и мишка”, преструвайки се, че тя не съществува. С други думи, за да не се страхуваме от смъртта, използваме нещо като болкоуспокояващо.

Ако ли пък сме вярващи, постъпваме не много по-различно: казваме, че смъртта не е страшна, че такава е Божията воля и не бива да страдаме по умрелия твърде силно, защото по този начин роптаем срещу Бога. Подобно на невярващите, и ние се изолираме от болката, предпазваме се от нея някак инстинктивно, като от вдигната над главата ни ръка. Накратко, ние също използваме ако не наркотик, то поне аналгетик.

Толкова за нас самите. Към другите се отнасяме още по-лошо. На човек, който страда, се опитваме да внушим, че само така му се струва и то защото не обича достатъчно Бог и т.н. И накрая оставяме нещастния, страдащ човек съвсем сам със своята болка, изоставяме го в най-трудния момент от живота му.

А трябва просто да слезем заедно с него в ада, следвайки Иисус. Да почувстваме болката на човека до нас в цялата й пълнота, неприкритост и правдивост, да я споделим, да я преживеем заедно.

Когато почина сестрата на моя осемдесетгодишна роднина, с която живели в една стая цял живот, тя ми каза: „Благодаря Ви, че не ме успокоявахте, а просто бяхте до мен през цялото време”. Мисля си, че точно в това се състои християнството – да си близо, да бъдете заедно, защото можеш да успокояваш човек, който си е изгубил парите или е изцапал новия си костюм, или е счупил крака си. Да успокояваш ще рече да се преструваш, че това, което се е случило, не е чак такава беда. Такова успокоение няма никакво отношение към смъртта на близкия. В този случай то е безнравствено.

Ние сме хора на Страстната Събота. Иисус вече е снет от кръста. Той сигурно вече е възкръснал, защото за това разказва прочетеното по време на обедната служба Евангелие. Но никой все още не знае за случилото се. Ангелът все още не е казал: „Него тук Го няма. Той въкръсна”. Никой не знае за това, то все още само се чувства. И то от онези, кото не са се разучили да чувстват...

Превод от руски: Димитър Спасов