виж: http://bg-tzarkva-ispania.blogspot.com.es/p/blog-page_1690.html
Още от първите страници на Библията, в зората на
новосъздадения материален свят, ни се представя акта на сътворението на човека
– сътворен от Бога по образ и подобие Божие / Бит. 1: 26/ . Първо бил сътворен
Адам, а после от неговото ребро била създадено подобна нему помощница / Бит. 2:
18/ - жената Ева.
За сътворението на човека Свещеното писание ни
повествува в първа глава на книга Битие, където четем: “ ..рече Бог: да сътворим човек
по Наш образ,(и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над
небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над
всички гадини, които пълзят по земята. И сътвори Бог човека по свой образ, по
Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.” /Бит. 1: 26-27/. Светите отци и
учители на Църквата ни посочват, че при сътворението на човека творческото
Божие действие се проявява не така, както при другите Божия творения, а някак
по – особено, т. е. имало е съвет между лицата на Пресветата Троица.[2] Бог Отец се съветвал с другите две лица на Пресветата
Троица – Бог Син и Бог Дух Светий, да сътворят “ човека ” – на еврейски “Адам”,
която е нарицателна дума за човек изобщо – мъж и жена. Еврейската
дума “ Адам “ употребена без член (в еврейския текст, както е тук) означава
изобщо човек – мъж и жена; тя е собствено име на първия мъж Адам, която е
употребена членувано.[3] По - частно за сътворението на мъжа се говори в Бит.
2: 7, а за сътворението на жената - в Бит. 2: 21- 23.
От повествованието на Мойсей става ясно, че човекът е
коренно различен от останалите творения на Бога. Той не е само завършек на
творението, а и негов венец, висше същество, чрез което творението изобщо ще
трябва да се съединява със своя Творец. Той е “род Божий”, а не някакво животно
от висша порода.[4]
Според Божия промисъл човекът трябва да бъде: 1. “
образ Божий”, т. е. отражение на Бога, да има духовна, разумна, безсмъртна
природа; В това е неговото предимство и главното му отличие от всички други
твари – той бил съвършен по душа и тяло; 2. “ подобие Божие”, т. е. да има
способността на духовно издигане и съвършенство към първообраза си.
Според светоотческото разбиране, прието от
Православната Църква, образът Божий се намира в духовната природа на човека, т.
е. той е даденост и дар, а подобието е задача за Богоуподобяване, т. е. то се
състои в постоянния стремеж към развитие и усъвършенстване духовните сили на
човека.[5]
Като вземем под внимание разказа за сътворението
на човека от Бит. 2: 7, в която се казва, че Бог създал телесната природа на
човека от пръст - материя, а духовната Той му дал от Себе си,
ще стане ясно, че човекът е ново Божие творение – най – съвършеното от всички
земни същества и много близко до духовните същества и Бога. Това свидетелства,
че у човека има две начала – видимо и невидимо, духовно и телесно. С
благословението от Бит. 1: 28, Бог е дал на човека способността да ражда
подобни на себе си по тяло и душа, да се развива, да се издига над природата и
тварите
и като участва по този начин в самият акт на творението да стане истинско
отражение на своя първообраз Бога. Властта на човека над природата не бива да
се разбира като външна власт и господство над нея, а като подпомагане за
усъвършенстването и за да стане Царство Божие на земята. Цялата вселена трябва
да вземе участие в служението на Бога, в изграждането на Царството Божие на
земята /Римл. 8: 19 – 21/. [6]
Създадения по Божи образ човек се намира в една
неповторима взаимовръзка с Твореца. Божието слово, чрез което той живее /Мат.
4: 4/ го издига над творението и го удостоява с достойнството да бъде Божие
чедо.
Казаното в общия разказ за сътворението на света
и човека /Бит. 1: 26 – 28/ е разяснено от св. Писание в Бит. 2: 7 и както
видяхме по – горе човекът станал жива душа, съзнателна личност с безсмъртна
душа и способност за възвишен духовен живот. Следователно
човекът е духовно – телесно същество, което се явява връзка, звено между
видимия, физическия свят и невидимия духовен свят, [7] цар на природата и земята с безсмъртната си душа –
образ на Бога.[8] Мнозина, според проф. Иван Марковски, виждат тук /Бит.
2: 7/ наивност, граничеща с детинщина, но такова погрешно разбиране се дължи на
обстоятелството, че неправилно се четат и разбират тия думи… С особения начин
на описание на сътворението на човека, писателят е искал фигуративно да изкаже
своята мисъл за човека, че той има особена богоподобна същност, различна
от другите твари.[9]
В следващите стихове на Битие – 2 глава ни се
разкрива историята за отношението на Бога към човека: как Бог устроил блажения
живот на нашите прародители в рая. Там човекът трябвало да прояви дейност, съответстваща
на царственото му положение пред тварите и със нравствено свободната си воля да
се издига към всеблагия и всесъвършен Създател. Човекът се развивал физически и
духовно като се грижел за райската градина и имал възможност да изучава
законите на природата, да обогатява своите познания, да развива своите умствени
способности /Бит. 2: 20/ и да се упражнява в доброто. Неговата свободна воля
като частица от безграничния свободен дух, вложен му непосредствено от Твореца,[10] не изключвала
възможността да върши зло, и изкушението и възможността да съгреши не му били
отнети, за да може да прояви своя свободен избор в посока на покорното
изпълнение на Божията воля. Човекът, както и ангелите преди него, има
възможността свободно да избере – да приеме ли свободния ред установен от
Твореца и неговия Божествен разум и любов и да му се подчини доброволно или да
го отхвърли и да поеме върху себе си всички последствия от това. Бог отблизо
общувал с човека, като по този начин облагодатявал естествените му сили. Той
беседвал с него и го въвеждал в светлината на Богопознанието. А за укрепване на
духовните сили на човека Бог дал заповедта да не ядат от “дървото за познаване
на добро и зло” /Бит. 2:16 – 17/, като му открил,че ако яде от него “без друго
ще умре”. Изпълнявайки тази заповед, човекът съзнателно и
свободно се отдалечавал от злото и вършил доброто, като подчинявал своята воля
на Божията. Така човекът изразявал пълната си преданост и любов към Бога и се
утвърждавал в доброто. С помощта на Божията благодат той придобивал
съвършенство и святост и все повече и повече се приближавал към
първообраза си. Несъмнено надареният с разум човек е притежавал и необходимата
способност да различава доброто и злото, и Божията забрана да не яде от
плодовете на дървото за познаване на доброто и злото не е произволна прищявка,
а опит за закрила на новия, по – крехък род от противоречивата сложност на
Вселената, в която вече съществува не само добро,
но и зло, не само блаженство, но и страдание, а е и
средство за опитното прилагане на това различаване. Поради това е и дадено
такова име на самото дърво.[11] / В св. Писание на
много места и неща се дават имена, които означават случилите се при тях
събития./
За пълното развитие на човека като личност е било
необходимо да общува с друг подобен на себе си “помощник, нему подобен” /Бит.
3: 20/ . Адам не намерил такъв сред животните, та които дал имена, и какъвто
всяко едно от тях имало. Тогава Бог дал дълбок сън на Адам и от реброто му
създал жената, създал му другарка /Бит. 3: 21 - 22/, същество подобно на него,
и жената – Ева станала “майка на всички живеещи” /Бит. 3: 20/. Бог създал жената не
от пръст, земна материя, от каквато бил създаден Адам, а от реброто на
последния /сравни 1 Кор. 6: 8 – 11; 1 Тим. 2: 11 – 13; Ефес. 5: 25 – 26/ -
нещо, което разкрива единството в природата на мъжа и жената и цялото
човечество. Това единство определя и естественото чувство на взаимно
разположение, общение и привързаност между двата пола и хората изобщо.
Събуждайки се Адам видял в жената отделна от него своя другарка, кост от
костите му и плът от плътта му, затова я нарекъл жена /евр. “иша” от
“ишъ”-мъж/, което означава “взета от мъжа си”/ Бит. 2:23/. Адам свързал живота
си с нея, като едно цяло, според благословението на Твореца: “Затова ще остави
човек баща си и майка си, - и ще се прилепи /евр. поглъща, уподобява/ към жена
си; и ще бъдат /двамата/ една плът” /Бит. 2:24/. Така поради силното си
естествено чувство на любов към взетата от него жена, мъжът ще остави
родителите си и ще се уподобява на жена си духовно, т.е. те ще бъдат взаимно
проникнати от еднакви интереси, духовно обединени, двамата ще представляват
една плът.[12]
На пръв поглед новият разказ за сътворението на Адам и
Ева във втора глава на кн. Битие е само допълнение и по- подробно изясняване на
повествуванието в първата глава за сътворението на хората, а не изобразяване на
някакво ново творение, както се опитва да го представят някои изследователи на
библейския текст. Например Джеймс Джордж Фрейзър в книгата си “Фолклорът в
Стария завет” като разглежда хронологията на сътворението на човека-
респективно на мъжа и жената, погрешно счита, че между текстовете на Бит. 1:
26- 27 и Бит. 2: 7, 27- 28 има различие и пълно противоречие в описанието на
едно и също съдбовно събитие. Още по- неправилно е схващането му в твърдението,
че сътворението на жената “бележи най- ниската точка на Божественото
творчество, от което личи женомразството на автора и долното мнение което той
имал за нейната природа.”[13] Подобно схващане
лежи и в основата на съвременните феминистични течения и техните поддръжници,
които обвиняват в антифеминизъм не само библейските автори, но и някои от
светите отци и учители на Църквата, като Блажени Августин, Тома Аквинат и др.[14]Различието между двата текста Дж. Фрейзър обяснява с
обстоятелството, че те са извлечени от различни и независими един от друг
документи, наречени жречески и яхвистки кодекси, “допълнително съчетани в една
книга от редактор, който ги е обединил, без да се старае навсякъде да смекчи
или да съгласува техните несъответствия.”[15]
Подобни схващания са неправилни, защото акта на
сътворението е свободно Божие действие целящо да ни посочи величието на Бога.
Затова всички живи същества, включително и човека, са създадени от вече
сътворената материя (Бит. 2: 7- 19). Тук библейският разказ има дълбочина и
достойнство, каквито не се откриват в другите древни легенди за сътворението,
които той посочва в своята книга от стр. 20 до стр. 32. “ Не един екзегет е
заявявал, че това са два отделни разказа, казва проф. Боян Пиперов, но текстът
не ни позволява да ги схващаме така.”[16]
Що се отнася до последователността на сътворението ще
подчертаем, че “библейските писатели понякога се стремят да наблегнат повече на
самите факти, отколкото на техния ред. Така се избягват различните трудности
при тълкуването. Затова ще отбележим, че при подреждането е налице
последователна схема, но нещо се губи, ако тълкуването насила се вкара в
ненужни ограничения. В целостта си разказът е поетичен и не се поддава на
строги научни съпоставки”.[17]
Както вече се убедихме, първите хора са били
съвършени, доколкото това е възможно за творното битие. Те със своята
божествена външност и детска чистота са поставени в райската градина, която им
дава всичко в изобилие, но и им предоставя и свещеното право и задължение на
съзидателен труд. Цялата природа е създадена за да им служи и да ги радва. Те
били голи и не се срамували (Бит. 2: 25). Срамът като чувство е бил непознат на
нашите прародители. Низки страсти, похот и поквареност, нечисти мисли и
пожелания не замъглявали светлото състояние на духа им. Послушни на Бога както
във вътрешното си настроение, така и в действията си, те били чисти и устремени
към духовно съвършенство, в състояние на бързо и хармонично развитие на техните
сили и способности. Те се чувствали блажени и според думите на св. Йоан
Златоуст, живеели като ангели.[18] Тази Божествена
хармония и нравствена чистота царяла и между първите хора, във
взаимоотношенията помежду им. Още в момента на сътворението на първата жена е
определено и нейното човешко достойнство и духовно равенство с мъжа. В техните
взаимоотношения трябвало да царства любовта, както подобава на същества, които
имат общ произход- от един небесен Отец, сродни по
плът и по Дух.[19] Жената е също
такова духовно същество, каквото е мъжът, напълно равно с него в духовно-
нравствено отношение; нейните духовни нужди, потребности и стремления като
човешка личност са същите като при мъжа. Тя е била сътворена като другарка и
помощница на мъжа: “ И рече Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му
сътворим помощник нему подобен.”(Бит. 2: 18); без нея съществуването на мъжа
било непълно и той изпитвал нравствена неудовлетвореност. В Библията е посочена
и една друга цел за създаването на двата пола: размножаването на човешкия род
(Бит. 1: 27- 28, 2: 18- 20); такава е библейската идея за брака, в който два
живота трябвало да се представят за един: [20]” и ще бъдат /двамата/ една плът”(Бит. 2: 24). Двамата
първочовеци са идеалната съпружеска двойка – моделът за съвършеното
взаимоотношение между половете. Влюбени един в друг и изпълнени с взаимно
уважение, те са две равностойни човешки същества – прекрасни, достойни,
богоподобни. Първият човек се е отнасял към жена си като към самия себе си, между
тях царяла пълна хармония, взаимна любов ги съединявала като че ли в едно тяло
и един дух. Заедно с това и двамата добре разбирали своята нееднаквост и
помнели, че са създадени различни. (Неправилно е да се мисли, че “ редът в
природната йерархия” – последователността в реда на сътворението - първо мъжа,
а после жената, прави мъжа по – съвършен и господар на жената. Напротив, това е
само един исторически факт, който подчертава единството на природата им и
нейното многообразие в нееднаквостта на половете, които се стремят към единение
и взаимно допълване на своите различни характери.)
На Адам и Ева в рая е предоставено изобилие от всички
райски наслади и радости. Единственото изискване към тях е да зачитат природния
ред и отвън, и вътре в себе си – да знаят мястото си в световната верига между
ангелите над тях и зверовете под тях и да не се опитват да го променят за своя
изгода, да спазват съотношението помежду си с произтичащите за всекиго
задължения и да не допускат страстите да възтържествуват над разума и да
подведат волята им. Ако не се изкушат да вкусят от забранения плод, те никога
няма да разберат какво представлява света отвън, но и никога няма да бъдат
подложени на неговите беди. И така, първите хора имат да избират между
защитената невинност и трагичния опит, между съобразяването с всемирния ред и
неговото опасно нарушаване. Дървото на познанието е изправено пред тях като
въпрос – едно непрекъснато изпитание на човешката вярност към неговия Създател
– Бога.
Високото съвършенство на духовната и телесната природа
на човека трябва да има и определено от Бога високо предназначение: да се
наслаждава на живота и да изпитва блаженство, чийто извор е усъвършенстването и
богоуподобяването на човека, способността за разумно, свободно изобразяване в
себе си свойствата на своя Творец. “ Бъдете святи, както съм свят Аз, Господ
Бог ваш” (Лев. 11: 44), заповядва Бог на израилския народ ; а Спасителят ни казва: “ Бъдете съвършени,
както е съвършен вашият небесен Отец” (Мат. 5: 48). Съвършенството е залог за
самото блаженство.[21]
Адам и Ева са създадени съвършени като ангелите и дори
по – съвършени от тях, те са образ и подобие на Бога; ако не бяха тъй съвършени
Творецът не би им възложил изпитание на тяхното послушание и не би могъл да ги
съди за непослушанието им.
Б. ГРЕХОПАДЕНИЕТО
Библейският разказ за грехопадението мнозина смятат за
обикновен мит. В същност той е напълно и дълбоко психологически правдив и има
всички вътрешни признаци за историческа достоверност. [22] В рая първите хора трябвало да покажат отношението си
към Бога, т. е. дали предпочитат служението на Бога и изпълнението на Неговите
заповеди, или своите желания. Но гордият, падналият, злият дух, дяволът завидял
на блаженото състояние на Адам и Ева в рая и си поставил за цел да разстрои
техния живот. Чрез змията той изкушил първата жена – Ева, като предизвикал у
нея съмнение в любовта и доброжелателството на Бога към тях; Предизвикал в нея
чувство на недоверие и неприязън към самия Бог. Дяволът умишлено извратил
съдържанието на Божията заповед и се престорил, че не може да разбере как
всеблагия Бог забранил да се ядат плодовете на райските дървета: “ Истина ли
каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?” (Бит. 3: 1). Така подведена жената
отговорила, че могат да ядат от плодовете на всички дървета в рая, но само за
плодовете на дървото посред рая Бог е казал: “ не яжте от тях и не се
докосвайте до тях, за да не умрете.” (Бит. 3: 2 – 3). Тя изопачила Божията
заповед и с прибавката “ не се докосвайте до тях” подчертала несправедливостта
и строгостта на тази заповед. Така Ева издала душевното си състояние,
отношението си и чувствата си към Бога. С това тя показала, че не любовта и
предаността и към Бога я карат да спазва Божията заповед, а страха, че ще умре.
След като внесъл смут в сърцето и дяволът открито започнал да клевети Бога и да
я съблазнява, като употребява открита лъжа, казвайки: “ не, няма да умрете; но Бог
знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете
като богове, знаещи добро и зло.” (Бит. 3: 4 – 5).Така умело използвайки
вложения у човека стремеж към богоуподобяване, той изтъква, че Бог дал тази
заповед не за духовното израстване на човеците, а за да осигури
господството си над тях, да ги държи в подчинение и зависимост, и
за да не станат равни на Него богове. /Неправилно тълкувайки разказа за
грехопадението на първите хора, Дж. Фрейзър в спомената по – горе книга, стр. 32
– 37 описва Бога като “завистлив, егоистичен и злобен”, неискащ да даде на
човека както знание, така и безсмъртие./ Тези коварни думи
изцяло разтърсили духовната природа на жената, извикали редица въпроси,
породили съмнения в Божията всеблагост и желания, противни на ясно изказаната
Божия воля. Ева пожелала да постигне съвършенство самостоятелно – с лични
средства, чрез забранените плодове, с пълна увереност, че несъществуващата
магическа сила на тези плодове мигновено ще я направи по – съвършена. В нейната
душа се разпалило гордото и самолюбиво желание да стане Бог. Впила поглед в
забраненото дърво и видяла: първо, че дървото е добро за ядене – у нея се
появило силно желание да угоди на плътта си, появил се стремежът към
чувствените удоволствия – “похотта на плътта”; второ, че е приятно за гледане –
появил се у нея стремежът към земните блага – “похотта на очите”; и трето, че е
много желано, защото дава висше – божествено знание, издига човека, прави го
бог, така се зародил в нея стремежът към почести и слава, високомерието –
“гордостта житейска”. Трите най – главни греховни пожелания: “похотта на
плътта”, “похотта на очите” и “гордостта житейска” (1 Йоан 2: 16) силно
овладели душата на жената и тя предпочела тях пред послушанието към Бога. Взела
от плодовете и яла, дала и на мъжа си и той ял, подбуден и овладян от стремежа
да стане Бог. Така първите хора злоупотребили със своята свобода и напълно
съзнателно скъсали духовните връзки с всеблагия си Създател и Промислител и
престъпили категоричната заповед да не ядат от забранените плодове. Извършено
било съдбоносното престъпление, настъпило ужасно падение. Грехът на нашите
прародители бил неокачествимо духовно престъпление (Рим. 5: 12; 1 Кор. 15: 21 -
22; 1 Тим. 6: 14) .[23]
Така грехът се откроява като човешки бунт против Бога
и гордост на човечеството, предизвикана от привидната му независимост. Проф.
Пашев пише: “ Грехът е духовно - нравствено явление, произтичащо от свободното
и съзнателно самоопределение на човека, което нарушава както Божията заповед,
така и естественото развитие на положителните духовно – нравствени сили на човека.
Нарушението - отричането на Божията воля и появилият се
егоизъм в човека явно са насочени против Бога, и водят до отчуждение и отпадане
от Него”.[24]
Още щом вкусили от забранения плод, вместо да
почувстват божествена сила и знание, очите на двамата прародители се отворили
за да видят безсилието си - разбрали, че са голи, че са изгубили невинността си,
че са станали роби на чувствата си. Адам и Ева осъзнали вината си и незабавното
си отпадане от Бога. Нравственото чувство, досега чисто и несмущавано,
заговаря. Съвестта им е смутена от голотата, която видели у себе си и изпълнени
със срам и смут те скрили голотата си зад препасници от смокинови листа.
Страхът и срамът ги заставят да се скрият от лицето на Бога, чийто глас те чули
(Бит. 3: 7 – 8). Епохата на невинността си отишла. Невинната детска чистота на
първите хора пропаднала. Истинската човешка същност, сътворена по Божия образ и
подобие била помрачена, а с това и всички духовни сили на човека, макар образът
на Бога у човека да не е изличен.[25] В хората става вътрешен преврат, чиито отражения
веднага се проявяват и върху физическата природа, която проявява враждебност и
предизвиква редица бедствия и трудности свързани с духовния и физическия живот
на човека. Земята изгубила от производствените си сили и вместо добри и
изобилни плодове, тя започнала да ражда тръни и бодли (Бит. 3: 18).[26] / Психическите и
духовни основи на тоя преврат са достатъчно ясни и са доказани от многовековния
човешки опит. Човешките усилия са прокълнати да не успяват. Исторически най –
големите постижения на човечеството често довеждат до огромни злини, тъй като
се прилагат неправилно и с тях се злоупотребява. /[27]
Въпреки стореното престъпление всеблагия Творец дал
възможност на съгрешилите да се покаят за непослушанието си. Грехът обаче лишил
от чистота сърцата им и вместо да се разкаят и да молят за прошка и помощ, те
започнали да се оправдават за да снемат от себе си отговорността, която
трябвало да поемат непосредствено след извършеното престъпление. Те не проявили
ни най – малък намек за покаяние, а напротив, като се опитвали да избегнат
отговорността я прехвърлят на другиго. Адам не само се
оправдавал с Ева, но като че ли дръзвал да упрекне Бога за това, че му дал
жената, която го съблазнила. Ева хвърлила вината върху змията (Бит. 3: 8 – 13).
Така сърцата на нашите прародители загрубели, любовта им към Бога и вярата в
Неговата милост не се пробудили в най – съдбовния момент след падението, за да
се разкаят и подирят опрощение и помощ.[28] “ В душата на
човека станало отделяне на неговото “ Аз“ от Бога: човекът избрал своята
собствена насока на волята към лично нравствено съвършенство.”[29] Изявявайки своята
независимост от Бога, човешкият род поставя под въпрос самата същност на своето
съществуване и отхвърля почитанието и любовта, които са правилния отклик на
Божието величие и милост. Оттук животът им се превръща в робство на страха от
смъртта (Евр. 2: 14 – 15) и в борба със злото.
Бог не останал безразличен към греха и злото.
След като Адам и Ева с нищо не показали, че се разкайват, макар и да
почувствали дълбочината на падението си и да не изгубили съзнание за лична
отговорност, Бог изрекъл своята справедлива присъда съчетана с неговата велика
милост (Пс. 84: 11). Божията реакция обикновено се определя като гняв. И този
божествен гняв е последователен, той не е въпрос на каприз, нито избухва на
пристъпи, както човешкия гняв, който Дж. Фрейзър се опитва да препише на Бога,
описвайки Го като “ злобно и сприхаво божество” на което досвидяло да даде на
човека както познание, така и безсмъртие. Но Божият гняв не е белег на
неовладяност, а е решително неодобрение, произлизащо от Божията святост. То е
отхвърляне на греха, изпълнено не със злоба, а със справедливост. Неговата
присъда е справедлива и правдата определя Божието наказание за греха (Рим. 3:
8).[30]
След грехопадението и изгубването на равновесието в
духовните и физическите сили на човека, благословения от Бога акт за
размножаване на човешкия род – раждането на деца (Бит. 3: 16) – трябвало да се
съпровожда за жената с необикновени болки (Бит. 3: 16). Едновременно с това
жената, създадена за помощница на мъжа, след грехопадението трябвала да бъде в
зависимост от мъжа и той да господарува над нея (Бит. 3: 16). Само с религията
на изкуплението, само с основаването на християнската Църква, само в “ благодатно
– синовния организъм” изгубените с грехопадението права на жената са възвърнати
(Гал. 3: 28; Еф. 5: 25 и др.).[31] Заради това, че
Адам послушал жена си, вместо да я отклони от съблазнителните и небогоугодни
мисли и желания, Бог го наказал с мъка и пот на чело да изкарва прехраната си и
го лишава от получената благодат от дървото на живота, която запазвала тялото
му от разтление и му давала възможност да бъде безсмъртен, като предоставя
тялото му само на естествените му сили, водещи към смъртта, в следствие на
което ще се върне в земята, от която е взет, защото е пръст и в пръстта ще се
върне (Бит. 3: 17 – 19). Смъртта е рожба на греха. Тя не е естествено явление,
присъщо на човека, който бил предназначен за вечен живот и по тяло (Бит. 3:
22). Тя станала действителна заради личното участие на човека в греха и е
наказание за греха (Бит. 2: 17; Римл. 6: 23). Смъртта бива: смърт духовна,
която се състои в отдалечаване на човека от Бога, източника на живота (Откр. 2:
11; Мат. 25: 41), и смърт телесна, т. е. след като човекът ял от забранения
плод, станал смъртен: грехът внесъл в организма му повредата и разстройството,
болестите и отслабването.
След Божията присъда за тежката земна участ на човека,
Адам и Ева не изпаднали в отчаяние. Те с дълбока пламенна вра приели Божието
обещание за “ семето на жената ”, което щяло да смаже главата на змията. /“
Семето на жената “ - Победителят на дявола, Изкупителят, Месията, Христос.
/ Греховното естество не може да се промени само с човешки усилия. Човек сам не
може да се спаси от греха и неговите последствия, нито може сам да се подчини
на Божия закон (Римл. 7 гл.), нито да разпознава неговата истина (1 Кор. 2:
14). По думите на Иисус Христос лошото дърво не може да роди добър плод (Мат.
7: 18). Единствената възможност за промяна е Бог да ни приобщи към Себе Си
(Йоан 3: 3 и сл.; 6: 44 – 45). За човешката природа психологически, нравствено
и духовно е невъзможно да възприеме всеобхватността на Божия дух. Затова и в
Новия завет се набляга на Божията милост. Поради това и Христос казва, че без
него хората не могат нищо да направят (Йоан 15: 5). В Библията никога не
изчезва надеждата, защото тя свидетелства за постоянната загриженост на Бога да
дава опрощение и окончателно да унищожи греха чрез живота, смъртта и
възкресението на Иисус Христос (Марк. 10: 45)./ Тази вяра окриля с надежда
Адам, че чрез жена му ще бъде възвърнат блажения живот на хората, поради което
нарекъл жена си Ева, т. е. живот или майка на живота, защото тя е майка на
всички живеещи, станала майка на всички хора, особено по вяра в обещания
Спасител (Бит. 3:20). Облечени в кожени дрехи Адам и Ева били изгонени от рая. Херувим
и “ пламенен меч” пазели пътя към дървото на живота в рая (Бит. 3: 21 – 24).[32]
В. ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ПОЛОВЕТЕ.
От вкусването на забранения плод нататък нарушеният
обществен ред постепенно се разпада в неуправляем хаос и това става преди
всичко в душите на хората и в отношенията между тях. Ясният и чист разум у Адам
и Ева е замъглен и удавен във вихъра на страстите. Досегашното взаимно разбирателство,
доверие и любов се сменят с похот, подозрения и взаимни обвинения.
Първоначалната идеализирана извисеност и хармоничност на първата семейна двойка
рухва. Те загубили завинаги своя божествен облик; променила се цялата духовно –
нравствена природа на човека и светлия образ на семейните отношения между
първите хора твърде скоро се изменил. Това разстройство в човешката природа се
отразило твърде много и на отношенията между половете. В
падналия човек заговорили егоистичните инстинкти и забушували плътските
страсти. Те станали причина за най – ужасните проявления сред хората и
принизили човека до степента и нивото на животно. Библията предава моменти от
историята на човечеството, като посочва степента на проникналата в живота на
хората греховност, и насоката в която тя се развива върху плоскостта на греха.
Човекът развива материална култура в която достига голям напредък – т. е.
развива свръх материална култура. За съжаление повечето от постиженията на тая
материална култура са насочени към осъществяването на зло и насилие.
Греховността се превръща в обичайно състояние на човешката душа и го
охарактеризира като грешник, казва проф. Пашев. За човека вече е невъзможно да
бъде добродетелен в цялостта на своето поведение и състояние. У него се поражда
завист, която подхранва егоизма и сърцето му се ожесточава. Той мисли и върши
зло, дори убива (Бит. 5: 8). Нещо повече, грехът става дързък и надменен, по
сатанински горд (Бит. 8: 21). Настъпило разложение: “ И видя Господ / Бог/ , че
развратът между човеците на земята е голям, и че всичките им сърдечни мисли и
помисли бяха зло във всяко време;“ (Бит. 6: 5), “ защото помислите на човешкото
сърце са зло още от младините му;” (Бит. 8: 21). Според пророк Исайя народът е
грешен, отрупан с беззакония, той е племе от злодейци, синове пагубни. Главата
му е в рани, а цялото му сърце изнемогнало. От пети до глава няма у тоя народ
здраво място, всичко е покрито със струпеи, синяци, гнойни рани, нечистени,
непривързани и неомегкчени с елей (Ис. 1: 4 – 6). Падението е толкова голямо,
че злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина, и
светлината за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото – за горчиво (Ис.
5: 20). Няма правда и справедливост, виновниците се оправдават срещу подаръци,
а праведниците се лишават от законното (Ис. 5: 21 - 23). Сиромасите биват
ограбвани, а народа притесняван от тези които имат власт и сила; жените се
гордеят и ходят с вирнати шии и прелъстяват с погледи, и ситно стъпват и с
верижки на нозете дрънкат (Ис. 3: 14 - 16). Навсякъде
царува разложение, чиито естествени последици са опустошения и
бедствия.[33] Колкото повече се
отдалечавали от първоначалното невинно състояние, толкова повече зачестили
случаите на измама, завист, ревност и вражда между мъжа и жената. В тази
стихийна борба егоистичните и плътски страсти на мъжа, като по - силен
надделели над жената. Виждаме как жената от помощница и съюзница на мъжа се
превърнала в негова робиня; как първоначалният закон за равенството и любовта
между половете бил разрушен и на негово място във взаимоотношенията между
хората възтържествува правото на по – силния. От този момент започнало и
нравственото падение на жената, което се забелязва във всички източни народи, с
изключение на евреите. Жената била жертва на мъжките прищевки; тя не била нищо
повече от производствена сила; тя се причислявала към материалното имущество и
според броя на жените се определяло богатството и знатността на рода. Тя била
като затворница между душните стени на харема, където не прониквало чуждо око.
Всичко това било причина за бързата промяна на
нейния нравствен характер; в нея се разгарят чисто животински инстинкти, които
достигат ужасяващи размери. Вместо любов се явяват хитростта на змията,
злобата на тигъра, с които тя се отплаща на мъжа за своето
унижение.[34] От само себе си се
разбира, че жената инстинктивно се бори за своите потъпкани човешки права. Тя
не иска господство над себе си и не остава длъжна на мъжа. Жената опитва да
подчини мъжа не със сила, която няма, а с красотата и прелестите на своя пол.
Тя се опитва да надделее над мъжа като разпалва в него нечисти страсти. Трудно
е да се каже кой е повече виновен в тези ненормални отношения, каквито се
забелязват между мъжа и жената след грехопадението. В това, както и в много
други неща, се оказали виновни и двата пола.
След грехопадението сам Бог определил вечните
задължения съобразно природата на всеки пол. И двата пола били призвани да се
трудят, но с различен труд, съобразен с природата на всеки един от тях; мъжа с
пот на лице трябвало да изкарва прехраната за себе си и за жената, а жената в
болки да ражда деца (Бит. 3: 16 - 19). Това справедливо разпределение на труда
съответствувало на волята на Твореца при самото сътворение на мъжа и жената и с
него жената не била унижена. Напротив, със закона за детерождението първата
жена станала майка на всички хора, затова и Адам я нарекъл Ева. С това
наименование и признанието на нейното материнство, жената била възвеличена, а
не унижена.[35]
Едновременно с това разпределение на труда Бог
определя до известна степен и подчиненото положение на жената спрямо мъжа като
първа нарушителка на Божията заповед: “ и към мъжа си ще тегнеш, и той ще
господарува над тебе” (Бит. 3: 16). Но като многомилостив Създателят указал
средство чрез което щяло да се възстанови равенството между двата пола. От Дева
трябвало да се роди обещания Спасител (Ис. 7: 14).[36] С даденото в рая
обещание, че семето на жената ще смаже главата на змията: “ и ще всея вражда
между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те порази в
главата, а ти ще го жилиш в петата” (Бит. 3: 15). Нравственото значение на
жената се възвисило. Ако от една страна чрез жената грехът влязъл в света, то
от друга страна пак от нея човечеството трябвало да очаква освобождение и
възстановяване на повредената природа. Такъв е библейският възглед за жената.
[1] Виж по-подробно
Пиперов, Б. Н. ,Праисторията на човечеството до потопа според Библията, С., 1940, стр. 19-
51.
[5] Библейски речник, П., 1995 - Човек,
Човечество; Дюлгеров, Д. и Цоневски , пос. съч, С., стр. 104 – 116.
[8] Димитров, Ат., Ръководство за изучаване Ветхозаветните
законоположителни книги на Св. писание, С., 1936 г., стр. 60 –
65
[18] Димитров, Ат., пос-съч., стр. 65-
69., сравни и с Дюлгеров, Д. и Цоневски, пос. съч., С., 1936., стр. 114.
[19] Свещ. Глахов, И. Я. , Женский вопрос, его причины и
оценка с християнской точки зрения, Християнское чтение, част 2, Спб., 1903,
стр. 95 и стр. 226.
[20] Х., Христианское возрение на брака и современые толки
о семейном и общественом положении женщины, Христианское чтение, ч. 2, Спб.,
1867, стр.12.
[24] Пашев, проф. Г. Ст., Православно – християнско учение
за нравствеността, т. 1, С., 1939, стр. 507 – 520.
[25] Доц. д – р Архим. Серафим, Състоянието на
човека до и след грехопадението от православно, римо – католическо и
протестантско гледище, ГДА, т. ХІІ, кн. 10, 1962 – 1963.
[36] Стелецкий,Н., Христианское назначение женщина и
женская емансипация нашего времени, Киев, 1909, стр. 3.
Няма коментари:
Публикуване на коментар