Търсене - BUSQUEDA

ГОВОРЕТЕ С ВАШИЯ СВЕЩЕНИК

ГОВОРЕТЕ С ВАШИЯ СВЕЩЕНИК
За всяка Ваша грижа, нужда или проблем има молитва и може да се намери разрешение.

13 ноември, 2015

„Зная един човек в Христа…” 3

Краткък адрес на настоящата публикация: http://dveri.bg/9q8q4
Автор: Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Падението
От момента на своето сътворение Адам е пребивавал в общение с Бога чрез своя светоозарен ум. Неговият ум е бил способен да общува с Бога и с ангелския свят. С непослушанието си към Божиите заповеди обаче той се помрачил като се отъждествил с разсъдъка и с окръжаващия свят, съединил се с въображението. Като говори за грехопадението на Адам и въобще на човека, ап. Павел, казва: „Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (Рим. 3:23). Прародителският грях, както и всеки въобще грях, е свързан с оскъдяване на славата Божия в човека: човекът вече не е способен да се приобщава с божествените енергии, позволяващи му да съзерцава Бога, понеже умът му се помрачава и затъмнява.
Последствията от това помрачаване са отпадането на човека от истинния Бог и поклонението пред идолите. Отново ап. Павел пише: „Понеже те, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли, и неразумното им сърце се помрачи; наричайки себе си мъдри, те обезумяха, и славата на нетленния Бог измениха в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги” (Рим. 1:22-23). А св. Григорий Паламà добавя: „Умът, отстъпил от Бога, става или скотоподобен или демоноподобен и, като пристъпя отвъд пределите на естеството, пожелава неща, чужди на естеството, и не знае ситост в своята алчност, изцяло се отдава на плътски желания и не знае мярка за удоволствията”.[1] Тук е уместно да приведем и думите на Христос: „И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?” (Мат. 6:23). За това помрачаване на Божия образ в човека се говори и въобще в учението на Отците на Църквата.
Отхвърлянето на Божията слава, подмяната на истинския Бог с несъществуващи богове, с представи за „бога” или богове, с идеи и човешки учения – всичко това е помрачаване на ума и повтаряне на Адамовото падение. Грехопадението е излизане от рая, който е общението с живия Бог. За това припомня Църквата в тропарите, които се пеят на Прошка (споменът за Адамовото изгнание), а също и във Великия канон на св. Андрей Критски в най-изразителното място: „... Умът се покри със струпеи, тялото с болести, недъгав е духът, словото изнемогва, житието се умъртви”.
Това грехопадение преживява и старецът Софроний и го помни през целия си живот. Той преживява опит, подобен на този на ап. Петър[2] – така той описва великото си падение. Падението, подобно на грехопадението на Адам, е за него обръщането му към източния мистицизъм. Както Адам станал неспособен за общение с истинния Бог, така и старецът Софроний загубил своя изначален дар на общението с живия Бог. Като говори за грехопадение, той има предвид не нещо външно, което засяга общественото или нравствено ниво на функциониране на човека, а блуждаенето на ума и сърцето във всяко разтление.
Падение той нарича преди всичко своите занимания с медитация в продължение на седем или осем години – смятал, че източното мистично учение и „философия” са „преизпълнени с величие” и превъзхождат „християнската чувствена душевност” в заповедта „възлюби Бога и ближния си”. В този период в неговото съзнание понятието личност-ипостас е тъждествено с понятието индивид.
Търсенията от младежките му години го довеждат до практиките на източната медитация на „самосъзерцанието” и до опита на „самообожението”, „обръщането към своето изначално битие”. Въздействие му оказват „книгите за индийския мистицизъм и срещата с хора от тези страни, където от хилядолетия се занимавали с тази мистична практика”. Естествено, както той сам по-късно признава, „да излезе от това отклонение не е било никак лесно”. Създава се впечатление, че достигането на съвършенство става чрез преодоляване на личностното начало, като „временна форма на битие”, внасящо ограничения в нашия живот. Необходимо е „волево движение на разпад или умиране на човешката личност в неназования океан от чисто Битие: свръхличностния Абсолют”. Старецът смятал, че Абсолютът на източните религии превъзхожда „християнското разбиране за личността”. Този източен опит засягал интелекта, представяйки се като „аскетично отхвърляне на всичко относително”. Заблуда, отделяща го от „истинното Битие” и водела го „към не-битието”.
Тогава старецът Софроний не разбирал смисъла на личността в Бога и в човека. Както сам казва по-късно, „поради съществената празнота в моите познания се увлякох по мистичната философия на нехристиянския Изток. В своето безумие се надявах в нея да намеря изход от ямата, в която се бях свлякъл. Затова загубих не малко драгоценно време”.
Посветил се на занимания с трансцендентална медитация: „Умствената аскеза се състоеше в това, чрез мисловна и волева съсредоточеност да съблечеш материалността на тялото с неговата чувственост и да вървиш нататък, към все по-трансцендиращата чистота на Битието, чрез отричане на личностното начало, на мисленето и останалите форми на космическото съществуване”. Всички тези усилия били служение на „бога на философите, който не съществува”.
Отначало трансценденталната медитация му дава покой от многото измъчващи го въпроси за битието, тези занимания му носят „моменти на интелектуална наслада”, поставяща го над окръжаващата го среда. В същото време обаче той не може да мисли за „абсолютното Начало като персонално битие”. Така той пребивавал в заблуда.
Това съсредоточаване върху собственото аз и трансценденталната медитация го отдалечават от Бога на неговото детство и го въвеждат в „тъмнината на неведението” и „отричането”, в състояние на своеобразно изстъпление. Именно тогава той вижда своя ум-разсъдък „като светлина”. В този период той е носен, от една страна, от „всеобщия поток” към Вечността като към „не-съществуваща”, а от друга напрегнато търси израз в картината на красотата, свойствена едва ли не за всяко природно явление. За някои подобен период може да се стори „изпълнен с вдъхновение”, но за самия него това е било „самоубийство в метафизичния смисъл”.
Като разказва за видението на интелектуалната енергия като светлина по време на трансцеденталната медитация, старецът пояснява: „Светът на умните съзерцания по своему е лъчезарен. Да, и нашият, въпреки всичко, е „образ на първия Ум”, Който е Светлина. Интелект, който е съсредоточен върху метафизическите проблеми, може да загуби възприятието за време и веществено пространство, все едно да излезе извън пределите им. Старецът казва, че тази мисловна светлина качествено се различава от нетварната Божия светлина.
Днес, благодарение на изследванията в неврологията е известно, че човешкият мозък – чрез действащата в него химическа активност и електрическа енергия, и при пълна самоконцентрация – може да достигне до състояние на мисловно просветление; така се извършват откритията. Това състояние обаче съвсем очевидно се различава от съзерцанието на нетварната божествена светлина. Както поясняват св. Диадох Фотикийски и св. Григорий Паламà, просветлението на ума не е нищо друго освен божествената енергия, която просвещава ума на човека и го очиства от страстите; това е преддверието на съзерцанието на нетварната светлина от просветения ум. Мисловната светлина, която става видима в резултат от самоконцентрацията и човешкото усилие е едно, а Божията благодат, която просвещава чистия ум и привежда съзерцаващия към виждане на Бога, е нещо съвсем различно.
Свидетелството на стареца Софроний е много важно: то ни разкрива разликата между медитацията и божественото откровение, различието между тварната светлина на ума (разсъдъка), дяволската светлина и съответно – божествената светлина. Подобни свидетелства не се срещат в светоотеческата литература и затова написаното от стареца Софроний има огромно значение – особено за нашето време, когато хората не правят разлика между достиженията на разума, източните религии и божественото откровение, дадено на света от Христос. Старецът пише:
От детските си години аз влязох в молитвата. Но дойде такъв ден, когато на една московска улица, сутринта, в моя ум се вряза мисълта: Абсолюът не може да бъде „личен” и вечността не може да бъде заключена в „психиката” на евангелската любов… Странно бе цялото това събитие; силата на мисълта беше подобно на удар от мълния. Завинаги запомних това място… Започнах с някакво насилие над себе си да се откъсвам от молитвата и да се принуждавам към медитация от не-християнски тип. Недълго след това веднъж през нощта бях разбуден от непонятен за мен образ. Видях цялата стая, изпълнена с разкъсана на парчета вибрираща светлина. Душата ми се смути; почувствах отблъскване от това видение; бих казал дори, нещо като неприязън, смесена с някакъв страх, подобен на страха от змия, която е влязла в твоя дом. Излязох от стаята си и отидох в кухнята. Прекарах там няколко минути и дойдох на себе си. Светлината изчезна и отново заспах.
По-късно по време на медитациите, като израснах в смисъла на съсредоточеността, видях мисловната си енергия подобно на светлина – слаба светлина; тази светлина е вътре в черепната кутия и около нея; сърцето там не участва, то живее отделно от мозъка.
Много години след това, след като вече бях посетен от Божията мисъл, забелязах, че нетварната божествена светлина е спокойна, цялостна, равна; че въздейства на ума, сърцето и дори на тялото. При съзерцаване на божествената светлина цялото същество пребивава в състояние, което земята не познава. Тази светлина е светлина на любовта, на разума, на безсмъртието и на чудно спокойствие и мир.[3]
Увлечението по източната мистика представлявало за духа на стареца Софроний период на духовна слепота и отделеност от живия Бог на детските му години, въпреки че тогава му се е струвало, че така отива „далеч отвъд Евангелието”.[4]
Завръщането към Христос – „Аз съм Вечносъществуващият”
Синът, Словото Божие със Своето въчовечаване издига човека до предишната му слава и го възнася и още по-нагоре. Тъй като Сам е безгрешен, Той възприе смъртната и страстна човешка природа и я обòжи. В делото на Божието въчовечаване се проявява Божията любов към човешкия род. Божието човеколюбие се проявява лично у всекиго, когото Той призовава да влезе в новия живот и да се обърне от мрака на неведението към евангелската светлина. Тук не става въпрос за етично обръщане, а за онтологично завръщане в рая. Това обръщане се извършва не чрез размисли за благочестието, а чрез откровението на Самия Бог. В някакъв момент Сам Бог явява Себе си и тогава човекът достига дълбочината на своето падение.
На ап. Павел се явил Самият Христос, в нетварна светлина, и го попитал: „Савле, Савле! Защо Ме гониш?” ( Деян. 9:4). До този момент той мислил, че се бори с някаква нова ерес – в името на старозаветния Бог, Когото обаче той не познавал като Личност. Христос му открил, че Той е Личност, Жива Личност, че Той е Словото Божие, Което се е явило на пророците като безплътно Слово и се е въчовечило заради спасението на хората и че Той е Глава на Църковното тяло.
Същото се случва и с ап. Петър, когато се отрича от Христос. По свидетелството на св. Лука, „тогава Господ, като се обърна, погледна Петра, и Петър си спомни думите на Господа, както му бе казал: преди още петел да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене. И като излезе вън, горко плака” (Лука 22:61-62). Когато Христос го погледнал, Петър го обхванал плач и пълно дълбоко покаяние, пронизали цялото му същество с Божията енергия – откровение за самия Петър и за неговото голямо падение.
Същото виждаме и в притчата за блудния син. Покаянието на малкия син в притчата е станало не под тежестта на чувствата, разсъдъка или човешките състояния и стремежи, а от спомена за любовта към неговия баща и бащиния дом: „А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си. И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува” (Лука 15:17-20).
За божественото озарение на сърцето говори ап. Павел: „Бог, Който някога заповяда да изгрее светлина от тъмнината, Той Същият озари сърцата ни, за да бъде светло познанието на славата Божия, проявена в лицето на Иисуса Христа” (2 Кор. 4:6). Бог открива Себе си чрез Своята божествена енергия, умът се отделя от разсъдъка, просвещава се и тогава в сърцето се извършва умната молитва сама по себе си или по-добре казано, взаимно – в Светия Дух.
Старецът Софроний няколкократно описва своето обръщане към истинния Бог. Разбира се, не е лесно да се проследи този път: от една страна, в духовната сфера не трябва всичко да се „разглоби” до последователността – стадий след стадий, а от друга страна, пътят на стареца е много дълъг. И все пак, ще се постараем макар и отчасти да изтълкуваме написаното от стареца за това духовно състояние. Той твърди, че неговото търсене на Бога извън Христос е отклонение, от което никога не би успял да излезе със своите собствени сили. Той пише: „Не виждам начин да разкажа последователно за духовните събития от това време”.[5]
Първото събитие е било главното откровение:
Изведнъж, внезапно, до очевидност ми стана ясно, че моето изкуствено потапяне в абстрактната умна сфера няма да ме доведе до достоверно познание за Първоначалото на всички начала. Чрез аскетичното отхвърляне на всичко относително не достигнах до истинско единение с Търсения от мене. Мистичните ми опити носеха негативен характер. Не „чистото Битие” заставаше пред мен, но смъртта на всичко, включително и на моето персонално начало.[6]
На стареца е открито, че единението с Бога се извършва в любовта; евангелското да обичаш сега прониква в сърцето и в ума му като светлина на истинското познание.
На друго място старецът използва образа на малка лодка, която бурята разнася по вълните на тъмната нощ. Така и неговият ум ту се издига на върха на някоя вълна, ту отново е хвърлен в дълбините от друга гневна вълна. Бог обаче, търсейки възможност да го спаси, поставя пред него текста на библейското, на Синайското откровение: „Аз съм Вечносъществуващият” (Изх. 3:14). Битието, това съм Аз – абсолютният Владика на всички звездни светове, личностният – Аз съм. „С това име се откри за мен даденото, бягащо в недосегаеми хоризонти. Не като отвлечена мисъл, но битийно личностният Бог стана за мен очевидност, която живях с цялото свое същество. Целият строй на моя духовен живот се преобрази.[7]
Съпоставяйки двата откъса, виждаме, че откриването на истината за личностния Бог, който казва „Аз съм Вечносъществуващият”, не е било нито медитация, нито благочестив размисъл, а действително прозрение, определило целия негов последващ живот. Това се вижда от думите на самия архимандрит Софроний: мисълта „възникна в мен ясно до очевидност”; Бог „Сам търсеше случай да се яви” и „Бог стана за мен очевидност”, заедно с която „целият строй на моя духовен живот се преобрази”.
Вижда се, че тук става въпрос за важен духовен опит, сходен с откровението на Моисей, комуто Бог казва: „Аз съм Вечносъществуващият” (Изх. 3:14); на ап. Павел, на когото Бог казва „Аз съм Иисус, Когото ти гониш” (Деян. 9:5); на имп. Константин Велики, видял кръст и думите: „С него ще победиш”. И след това виждаме резултатите от откровението. Така Христос извършва спасението на човека, така Той готви Своите ученици да Го следват, за да бъдат свидетели на Неговите страдания и кръстна смърт, за да Го видят възкръснал и да получат Светия Дух в деня на Петдесетница.
Според учението на св. Григорий Паламà преживяното в този момент от стареца е било озарение, начало на съзерцанието на светлината. Св. Григорий пише, че честата молитва, в която умът се „разсъблича”, е много по-ценна от отвлеченото (разсъдъчно и схоластично) богословие. В същото време обаче това съзерцание все още не е единение с Бога: над човека трябва да слезе Светият Дух. Това състояние старецът Софроний нарича „събличане на мрака”. Св. Григорий Паламà пише, че в богосъзерцанието има „и начало, и това, което е след началото се отличава от него, както смътното от ясното, а неговият край е безгранично възхождане, блаженство в откровението”.[8]
Според св. Макарий Египетски,
има усещане, има видение и има озарение. И този, който има озарение, е по-горе от този, който има усещане. Неговият ум е озарен, а това означава, че той има някакво преимущество пред онези, които имат усещането, защото е съзнал в себе си някаква несъмненост на видението. Но другото е откровение, когато на душата се откриват великите дела и Божиите тайни.[9]
Озарението, с което се бил удостоил в този момент старецът Софроний, е било над отвлеченото разсъдъчно богословие и дори излизане от материалния свят. Този опит е началото на съзерцаването на Бога. Както пише св. Григорий Паламà, „едно е озарението, друго съзерцанието, а още по-различно, ново е виждането на нещата в света, когато отдалеченото застава пред очите и бъдещето се явява като настояще”.[10]
Първият опит на стареца Софроний е бил истинско озарение. По-късно, както ще видим, той придобива и „постоянно виждане” на нетварната светлина, когато тази божествена светлина много дни пребивава в него и около него и той живее в нея.
Озарението Аз съм Вечносъществуващият, което той преживява, не е призрачно явление или мисловна измислица, възникваща и пропадаща като мълния, а истинско. Призрачно се нарича видение, което не е истинно, „бързо изчезващо и неуловимо”, което тъкмо се появява и изчезва, възниква и със самото си възникване се прекратява, като мълния и гръм, като думите и (разсъдъчните) мисли. Отците гледат на озарението с нетварна светлина като „продължаващо и непрекъсващо пред този, който е споходен от него”.[11] С други думи, Божието откровение „Аз съм Вечносъществуващият” не е било нещо призрачно, възникващо и изчезващо, а проявление на божествената енергия, тъй като името Божие е божествена енергия.
Варлаам е казвал, че виждането на нетварната светлина възниква и пропада като мълния и е обикновен символ, който обозначава нещо. Св. Григорий Паламà възразява на този схоластичен възглед и поставя граница между подобни природни, обичайни и призрачни символи.
Природните символи са неотделими от природата на обозначаемото, например, при настъпването на изгрева слънчевата заря е природен символ на светлината на слънцето; природен символ на изгарящата сила на огъня е топлината, а гърмът – естествен символ на мълнията. Обичайните символи са независими от обозначаемите предмети, те са самостоятелни като флага на държавата или като знамето на армията, обозначаващи превземането на някоя крепост или град. „Накрая, символът, който не съществува самостоятелно, не съществува нито преди, нито след обозначаемото, тъй като за него това е невъзможно, но се появява за кратко и след това веднага преминава в небитието, напълно изчезва”.[12]
Светлината на Преображението Христово е символ на славата на божествеността на Христос. Не обичаен символ, нито видение, а самото Царство Божие. Старецът знае достоверно, че светлината, която е видял, била славата на Христос, нетварната енергия на Пресветата Троица, истинската светлина. И я отличава от чувствената и дяволската светлина, както и от светлината на човешкото познание. Тази светлина му съобщила и познаването на Бога.
Свмчк Дионисий Ареопагит пише, че „голямото богословие е и същевременно кратко, Евангелието е всеобемащо и голямо, но при това е кратко”.[13] Това означава, че богословието на откровението може да бъде изразено с една дума, имаща дълбоко съдържание. Тук ще приведем и казаното от св. Максим Изповедник: „Всяко слово на Бога е немногословно и немногоречиво; то е единно, въпреки че се състои от различни умозрения, всяко от които е част от това слово”.[14] Откровението е невъзможно да бъде изразено дори и с многобройни думи. Но може да бъде съобщено с помощта на думи. Старецът го обяснява така: божествените мъже са тези, които в един момент получили от Бога откровение – познание чрез някакво духовно съзерцание и понятие, неизречимо с думи. И през целия си следващ живот те го анализират в богословски разисквания и проповеди, изразяващи се чрез тварни слова и понятия. Следователно, съзерцаващите приемат едно откровение „неизречимо с думи” и го предават след това с много тварни слова и понятия.
Същото това виждаме и в даденото на стареца откровение, когато му се открива смисълът на името Аз съм Вечносъществуващият. Открива му се Бог като Личност, катоСъществуващ. Тези три думи изпълват сърцето му и се изливат в богословие. Тогава му се открива образът на Христос, доколкото той е могъл да Го понесе, преобразява го и го прави богослов. Когато разказва за този свой опит, независимо дали пише или говори – и в двата случай е поразително: това е „богословие на фактите”, богословски разказ. Виждаме това в цялото писмено наследство на стареца, където се говори за светлината на лика Христов, но всеки път и във всеки ум този опит се разкрива по различен начин. Божието откровение преобразява ума му в богословски: той богословства, изразявайки мислите си с малко, но богати на съдържание слова. Следователно, според учението на Отците на Църквата, озарението с нетварната светлина е съзерцаване на личностния Бог, но това е само началото на съзерцанието, което се различава от съзерцанието като състояние. С озарението, истинската благодат и енергия на триединния Бог влизат в сърцето на човека.
От текстовете на стареца Софроний ние не можем в пълна мярка да проследим хронологическата последователност на неговите духовни опити, но изглежда, че след последното очевидно явяване на името Божие Аз съм Вечносъществуващият или заедно с него, в сърцето на стареца влиза божествената благодат. И той пише: „Бях доведен до изтощение на всички мои сили. Тогава, съвсем неочаквано за мен, някакъв тънък, като игла пробила дебела оловна стена, слънчев лъч проникна до мен”.[15] Тук той говори за влизането в сърцето му на небесния огън, разказва „как Неговата нежна, но могъща ръка ме улови, когато с упорството на младежкото безумство бях устремен към меоничната пустош. Огън небесен проникна в мен и сърцето ми бе сгрято от неговата топлина”.[16]
Светоносният миг с божественото откровение – Аз съм Вечносъществуващият – и влизането на огъня на вярата в неговото сърце са описани на друго място. Старецът описва явяването на Този, Който е казал „Аз съм Истината” (Иоан 14:6) и когато му се открила истината, Този, Който нарича „светоносен”, го извел от ада на „смъртоносния мрак”. Той говори за „огъня на вярата” Христова, която влязла в неговото сърце като „острие на нож”. Разбира се, той е знаел, че още не е достигнал до „живата Истина”, но самото вдъхновение се преобразува в чувство за „Неговото присъствие” вътре в него.[17] Това е не просто усещане за присъствие, но вселяване и съобщаване на живоносната истина, макар и все още в начален стадий; откровение за личното начало както в божественото битие, така и в нас: ние хората, като творение на Бога, носим в себе си „личното начало потенциално, а не актуално, тъй като предстои актуализиране на личното начало в нас. Тези мисли по своята същност са богословие на откровението, а не философски размисъл.[18]
В своя духовен опит старецът достига до съзерцанието на Бога в светлина. Той пише: „Когато повярвах в божеството на Христос до липсата на всякакво съмнение, тогава ме осия светлина не от този свят. И до някаква степен, подобно на св. ап. Павел, в Неговата светлина, аз познах Него. Отначало повярвах с жива вяра, след това ми се яви светлината”.[19] Старецът твърди, че това е било явяване на Царството Божие: „Господ знае моята благодарност към Него за това, че не ме пощади и не отстъпи, но направи всичко, за да ме изведе до виждане на Царството – макар и все още частично”.[20]
Най-големият дар на богословието е за различаване на тварното от нетварното, което е и признак за истинността на богословието. Голямата заслуга на стареца е в това, че той прокарва граница за различаването на тварния, демоничен, и нетварния свят на Царството Божие. Той говори за много видове „светлина и светлини”, които е изпитал: на аристократичното вдъхновение, на философското съзерцание, на научното знание. Бил подхвърлен на изкушенията на световните явления, носена от духовете неприязън: „Но вече в зряла възраст, когато се върнах към Христос като съвършен Бог, бях осенен от безначалната светлина. Тази дивна светлина – в мярата, в която благоволението свише ми даде да позная – затъмни всичко останало подобно на това, как изгряващото слънце не позволява да се видят дори най-ярките звезди”.[21]
Тези думи на стареца могат да бъдат съпоставени с учението на св. Симеон Нови Богослов. Чрез явяването на нетварната светлина той получил истинно видение за Бога и можел да отличи човешкото познание от божественото – по изхождащата светлина. Преп. Симеон пише: „Видението не е светлина, но светлината е видение, защото в тази Светлина и чрез Него и от Него всичко е”.[22] Той дълбоко чувствал присъствието на Бога вътре в себе си, както и присъствието Му на небето:
Как аз вътре в себе си се покланям на Тебе
И как далечно Те съзерцавам?
Как в себе си се заглеждам и на небето виждам Теб?
Ти единствен знаеш, правиш това и сияеш като слънце,
невеществено в моето веществено сърце.
[23]
Като подготовка за съзерцаването на нетварната светлина, старецът Софроний преминава през ада на помненето на (на паметта за) смъртта. Той съзнава, че Сам Бог е допуснал това заради голямата Своя цел, когато Бог, „независимо от неговия протест, го взел в Своите здрави ръце и с гняв го хвърлил в безпределността на създадения от Него свят”.[24]Когато старецът живеел в ада, божествената светлина – бидейки незрима – му давала прозрение, показвайки мрака, в който живеел. Това бил адът на покаянието, което се извършва с Божията благодат. Това е пътят за всеки паднал човек, който води до съзерцание на Бога. И той изразително пише: „Дълбока е моята скръб за самия мен, но там, напред, аз виждам светлина”.[25]
Така е възведен от дара на паметта за смъртта в богооткровената „очевидност” на силата на името Христово, когато горещият пламък прониква в неговото сърце и той е възведен към съзерцаване на нетварната светлина. И всичко това – съпроводено с явяването на истината за Бога-Личност и за човека-личност.
В книгите си старецът пише многократно за това първо велико явяване на Бога, което го възражда, връща го в общение с Него и съобщава уверено, че Той е истинният Бог. Той свидетелства, че явяването на божествената светлина ни изцелява от слепота:
Извън тази светлина ние не познаваме греха; без нея падението на човека не се разкрива пред нас в своите истински измерения. Само Светият Дух, със слизането Си, ни прави способни първо да видим трагизма на нашето собствено положение и след това да преживяваме драмата на цялата световна история на човечеството. Последствието от падението е недъг, който не може да бъде излекуван от земните лекари.[26]
Съзерцанието на Бога, което по същност е богообщение, го прави причастник на Христос, на Неговите страдания, възкресение, възнесение и на Петдесетница. Макар и отчасти, той преживява това, което е преживял и Христос.[27] Срещата с живия Христос е най-големият дар за човека и в Неговата светлина познаването на всички събития от живота се изпълва със смисъл. Целият наш живот трябва да служи като подготовка за срещата с Бога лице в Лице. Този опит принадлежи на мета-историята. „На който е дадено благословението на тази среща, на него, заедно с това, е дадено и разбирането за богоявленията, описани в Стария и в Новия Завет”.[28]
Според св. Григорий Паламà, боговидецът придобива опитно живо познание за Бога. То избавя от слепотата, която съпровожда чувственото и разсъдъчното познание. Въпреки че действа като умствено явление и може да бъде видима за ума чрез интелектуалното чувство, светлината избавя разсъдъчната душа от лъжливото знание, извивайки се върху нея, и така я предпазва „от множеството подобия на единното и цялостно знание”.[29]Знание, което е извън божествената светлина, са само мнения, т. е. многообразни възгледи, произвеждани от въображението и от чувствата. Познаването пък на Бога е плод от чистотата и се достига чрез нетварната светлина; то е цялостно, чисто и „еднообразно”.
Сам Бог привежда стареца Софроний към органична вяра, истина и познание за Него, но не понеже Бог е „влязъл в схемата на неговите мисли”, а защото вътре в отеца е протичал „дълбок процес”, действено изцеляващ неговия ум и сърце. Този процес ту взима формата на дълго, трудно и бавно действие, ту с внезапни пристъпи го откъсва от всичко, което не е от Него. „Мисля, че това не беше нищо друго, а самооткровение на Бога вътре в моя дух”.[30] След духовното съприкосновение със страстите, кръста, слизането в ада, възкресението и възнесението Христови, старецът разбира, че на него му е дадено да преживее опит, подобен на преживения от пророците, апостолите и отците на Църквата и така Христос става негов живот. По този повод той пише:
Като казвам така, аз съвсем не сравнявам себе си нито с пророците, нито с апостолите или отците, но улавям само някаква частична аналогия, без която би било невъзможно да се ориентираме на нашия път. Бог по безкрайното Свое смирение не ме отхвърли, но Ми даде да съзерцавам Неговата нетварна светлина.[31]
И признава:
Христос стана мой живот; възлюбих Го и не мога да си представя подобни на Него паралели: единствен Той за мене е Господ и Бог и почти непрекъснато ме боли сърцето, защото се страхувам да не загубя Неговата милост заради множеството ми прегрешения. Не без спор с Него, не без многобройни опити да се отклоня от Неговия кръст, все така го обичам – кръста Христов – и колкото мога нося дадения ми свой кръст (Срв. Мат. 16:24). И сега благославям моя Бог, Който съблаговоли да ми даде възрождение в горещото покаяние.[32]
Старецът преживял опита от откровението Аз съм Вечносъществуващият, заедно с опита от съзерцанието на нетварната светлина, в продължение на три дни, когато се намирал в Париж, преди да стане монах на Света Гора.
Ще приведем един светоотечески текст.
Свети Симеон Нови Богослов в своите Поучения разказва за някой си Георги – очевидно, самият св. Симеон, но до приемане на монашество, който примерно на 20-годишна възраст живял в Константинопол и имал своя светски начин на мислене. Той общувал с един свят монах, който станал негов духовен наставник. Духовникът му дал духоносни книги, в които се съдържало описание на монашеския живот и разкази, как те са се подвизавали. Сред книгите била и За духовния закон на св. Марк Подвижник. Вдъхновен от книгите и особено от последната, Георги възжелал да види Господа; бил изгарян от любов и стремеж към Него и „търсел с помощта на надеждата истинската красота, не призрачната”. Чрез послушанията, давани му от неговия старец, изпитвал своята съвест и принасял покаянието, което се възпява в псалмите и най-вече се молил с Господнята молитва. В това време той се занимавал със светски дела в дома на един патриций, но не преставал да води напрегнат духовен живот, проливал сълзи, правил земни поклони, молил се със скръб и стенание на св. Богородица и, както слепецът, искал от Христос, все едно Той бил до него, милост и духовно прозрение. От вечеря до полунощ усърдно се молил. Един ден, когато произнасял мислено „Боже, милостив бъди към мене грешния”, внезапно се явило божествено сияние от небето и изпълнило всичко наоколо. Юношата достигнал до изстъпление, „виждайки толкова светлина навсякъде, той не знаел на земята ли е или не”. Нямало нито страх, нито грижа за земното; бил свободен от всякаква мисъл, „но живял изцяло в невеществената светлина и му се сторило, че сам става светлина и забравил за целия свят и за плача, и се преизпълнил с неизразима радост и ликуване”. След това неговият ум се възнесъл на небето и той видял друга светлина, „много по-ярка от първата. Съвсем странно му се сторило, че заедно с тази светлина стоял подобно на ангел един старец, този същият, който му бил духовен наставник.
Това е описание на съзерцанието на нетварната светлина от един юноша, който живеел в света. И когато, пише св. Симеон, това видение преминало и юношата дошъл на себе си, той бил обзет от радост и изумление, плакал от цяло сърце и тогава заедно със сълзите дошла сладостта. Тогава той паднал на постелката си и по кукуригането на петела разбрал, че било полунощ. По-късно забили камбаните за утринната служба и юношата се изправил, за да се помоли според обичая и тогава осъзнал, че в тази нощ той въобще не е спал.[33] Важното в случая е, че нетварната светлина се явила на младеж, който живеел и работел в света, но се опитвал чрез наставленията на своя старец да живее духовен живот в духа на исихазма.
Следва
Превод: Венцислав Каравълчев




* Ιερόθεος (Βλάχος), μητρ. Οίδα άνθρωπον εν Χριστω. Βίος καί πολιτεία του Γέροντος Σωφρονίου του ησυχαστου καί Θεολόγου, Ιερά Μονή Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) 2007, σ. 69-88. Първа и втора част от книгата виж тук итук (бел. прев.).
[1] Γρηγορίου Παλαμέ έργα, τ. 11 – ΕΠΕ, σ. 226.
[2] Виж: Мат. 26:69-75 (бел. прев.).
[3] Οψόμεθα τόν Θεόν καθώς έστι…, σ. 49-50.
[4] Ενθ. ανωτ., σ. 40.
[5] Ενθ. ανωτ., σ. 90.
[6] Ενθ. ανωτ., σ. 90.
[7] Ενθ. ανωτ., σ. 91.
[8] Γρηγορίου Παλαμά άργα, τ. 2 – ΕΠΕ, σ. 478.
[9] Μακαρίου Αίγυπτίου, Φιλοκαλία των Νηπτικών καί Ασκητικών, τ. 3, Πατερικαί εκδόσεις „Γρηγόριος Παλαμάς”, σ. 150.
[10] Γρηγορίου Παλαμά έργα, τ. 2 – ΕΠΕ, σ. 478.
[11] Ibid., σ. 600.
[12] Ibid., σ. 592.
[13] Διονυσίου Αρεοπαγίτου, Φιλοκαλία των Νηπτικών καί Ασκητικών, τ. 3, Πατερικαί εκδόσεις „Γρηγόριος Παλαμάς”, σ. 478.
[14] Μαξίμου του Ομολογητου, Φιλοκαλία των Νηπτικλων καί Ασκητικών, τ. 3, Πατερικαί εκδόσεις „Γρηγόριος Παλαμάς”, σ. 512.
[15] Οψόμεθα τόν Θεόν καθώς έστι…, σ. 25.
[16] Ενθ. ανωτ., σ. 57.
[17] Ενθ. ανωτ., σ. 393.
[18] Ενθ. ανωτ., σ. 302.
[19] Ενθ. ανωτ., σ. 247.
[20] Ενθ. ανωτ., σ. 20.
[21] Ενθ. ανωτ., σ. 244.
[22] Συμεών Νέου Θεολόγου – SC, 113, σ. 146.
[23] SC, 156, σ. 206.
[24] Οψόμεθα τόν Θεόν καθώς έστι…, σ. 22.
[25] Ενθ. ανωτ., σ. 54.
[26] Ενθ. ανωτ., σ. 222.
[27] Ενθ. ανωτ., σ. 319-320.
[28] Ενθ. ανωτ., σ. 337.
[29] Γρηγορίου Παλαμα εργα, τ. 2 – ΕΠΕ, σ. 156.
[30] Οψόμεθα τόν Θεόν καθώς έστι…, σ. 246.
[31] Ενθ. ανωτ., σ. 73-74.
[32] Ενθ. ανωτ., σ. 74.
[33] Συμεών Νέου Θεολόγου – SC, 104, σ. 366-374.