Източник: Двеpи.бг
Забелязал съм, че има нещо общо между хората, които се
обръщат към свещеник и това нещо е страхът. В душата им има някакъв смут. Ние
се притесняваме за това, което се е случило в живота ни, за това, което става
сега, страхуваме се и за бъдещето, какво ще стане в живота ни, какво ще ни
поднесе утрешният ден, какво ще се случи в обществото, със здравето ни, с
държавата, какво ще стане вкъщи, с финансовите въпроси. Вече не спим, както
спяхме в миналото – със спокойствие и мир, сега повечето от нас се страхуваме.
Мисля си за светите мъченици, които в
мига, когато са ги водили на мъчение, сигурно и те като хора са се страхували.
Какво ли е да виждаш пред себе си мечовете и ножовете, когато виждаш врящото
олио и вар, като човек сигурно се страхуваш, но сега, след тяхното успение,
след тяхната мъченическа смърт всичко това, което в онзи час ги е плашило, се
превръща в повод да молят Бога за нас. Те показват на Бога своите отсечени
ръце, отсечена глава, отсечена плът и казват: Господи, това, от което
тогава се плашех, сега го използвам, за да Те помоля да вземеш страха от
хората, които живеят на тази земя!
Давам ви този пример, за да ви кажа от самото начало, че когато се
страхуваме за каквото и да е, със сигурност мислим неприятни неща. В часа на
болката, в часа на страха не очаквай да разбереш колко велико нещо се извършва
в тебе. Когато те боли и се мъчиш, страдаш, но когато минат пет месеца, една
година, две години и погледнеш назад и видиш кои са били най-важните,
най-силните моменти, които са те направил по-свят, по-смирен, по-мъдър, ще
видиш, че това са именно моментите на страх, на болка, на тревога. Замислете
се, вие, които сте на 40 и 50 години и по-горе, че, ако погледнете назад и се
запитате кога в живота си укрепнах малко, кога почувствах, че стъпвам на нозете
си, кога получих сила, отговорът е - когато в живота си минах през някакво
изпитание, когато бях разтърсен. Тогава започнах да се питам какво става,
тогава започнах да търся решения на проблемите, ръцете ми придобиха сила и
исках да се хвана някъде, да се заловя за нещо и мнозина казват: намерих Бога,
когато в живота ми стана нещо, което ме ужаси, уплаши ме, някаква смърт,
разтърсих се, когато видях как отвеждат любимия човек в гробището. Този страх
ме накара да се заловя за Бога и душата ми да укрепне. Трудният час е часът, в
който ще почувстваме великото благодеяние от Бога и благодарност към Него. Само
дето не разбираме това в мига, когато ни боли, а трябва да мине достатъчно
време. Трябва да знаем това. Днес животът ни плаши, сега е 2012 година, а през 2015
или 2016 година, когато ще гледаме нещата панорамно назад, ще казвам в себе си
– онази година ми помогна, онази година станах по-силен, онази година станах
по-вярващ човек, отдадох се с по-голямо доверие на Бога и от страховете излезе
нещо добро.
Сещам се за един парализиран човек от Патра, който живееше в Атина и беше
прикован на леглото. Той пишеше в едно списание Статии от един парализиран
човек. Веднъж отидох при него, той се беше причастил, болничният свещеник беше
ходил да го причасти и имаше голямо изпитание и притеснение, имаше изкушения,
но се обърна и ми каза:
- Идва чудо! Почакай и ще видиш!
- Откъдето знаете, г-н Павле?
-Защото се страхувам. Когато се страхувам и имам изкушения, не след дълго Бог
идва и ме намира. Сега се намирам в труден момент и вярвам, че това е моментът,
в който Бог ще дойде!
Когато се страхуваш, настава време Бог да отвори небесата и да ти помогне.
Страхът води до надежда в Бога, до залавянето за Него и до укрепването на
нашата душа; въпреки че допреди малко си бил разтърсван. И да ви кажа нещо,
което понякога не можете да повярвате в душата си, и аз също, защото от малък
така съм бил научен, като вас. Като малки деца ни казваха, че не можем да
успеем в живота ако сме слаби. Много пъти, майка ни, баща ни, роднини, приятели
ни повтарят: внимавай, ще паднеш, внимавай къде отиваш, защото рискуваш да не
успееш! И това се случва постоянно в училище, в живота, в работата, в
семейството. Нека всеки се запита колко пъти някой му е казал, че няма
възможности, че не може да успее в живота и накрая си е повярвал, че всичко е
трудно, че всичко е непостижимо.
Душата ти е много уязвима спрямо страха, защото не сме израснали със сила,
с увереността, че Бог ни дава сила и ще успеем в живота. Вярваме изключително
много в нашето безсилие. Ние сме Божии чеда, докосваме Божията сила и въпреки
това постоянно се страхуваме, постоянно се ужасяваме, отивам на интервю за
работа и се страхуваме. Помолете се за мене! Защо се страхуваш?
Защото може да не ме одобрят. Това е друго, но защо се страхуваш? За своите
възможности, след като можеш, но не вярваш. Тръгваш да създаваш семейство и се
страхуваш. Защо? Защото нашият ум много по-лесно мисли за неуспеха, отколкото
за успеха. Повече вярваме, че ще се провалим, отколкото, че ще успеем. С
повечето хора се случва така. Когато детето ни е извън къщи, умът ни никога не
мисли, че просто е излязло да се позабавлява, закъснява, но си прекарва добре.
Не! Нещо има! Нещо става. Какво става? Нещо лошо! Защо? Защото това се е
превърнало в навик, т.е. опасността да плаши ума ми без значение дали я има или
не. Когато разбереш това, трябва да се бориш с него. Как да го бориш? Така,
както сега го казваме. Тоест да седнеш да помислиш логически и да кажеш: колко
пъти се уплаших напразно и накрая видях, че съм направил грешка! Колко пъти
мислех, че ще докарат детето ми с линейка, а то си беше добре! И ти го питаш:
защо правиш така? А то: закъснях. И какво стана? Добре съм. Защо не се
вразумявам и да кажа: Бог управлява всичко! На детето ми нищо не му
се случва. Ти обаче постоянно се страхуваш, не само тогава, когато може да му
се случи нещо. Много пъти се страхуваш далеч преди да му се случи нещо.
И тъй, можем да издържим, имаме сила, трябва да повярваме в това, трябва да
си го припомняме, да казваме това, което св. ап. Павел казва: „Всичко мога
чрез Иисуса Христа, Който Ме укрепява" (Фил. 4:11-13). Всичко мога,
нищо не ме плаши в живота, мога да успея - ще срещна трудности в живота, ще
изляза от изпитанието, ще ме изгонят от дома, където живея, защото нямам пари,
но ще намеря нещо друго. Как може да говориш така? Ти фантазираш ли? Не. Ще се
надяваме и ще се уповаваме на Божията сила. Ще се борим. Това е. Ще се бориш и
ще успееш. Казвал съм и друг път, че често пъти много жени и мъже се измъчват –
жените в по-голяма степен заради силната си чувствителност - тревожат се за
бъдещето си и се разболяват: Няма да успея, страх ме е, че няма да се
омъжа!; че в живота си ще останат сами, нищо няма да направят и накрая,
след като минат години, всичко се урежда. А след това отново се появява страх
дали ще има дете. Ще имаш. Дори и да нямаш, си силна и на дело си го разбрала,
че можеш да издържиш това. Ако Бог го допусне, ще го издържиш. Няма да ме
забъркаш в твоята игра. Това искаме постоянно. Страхуваме се и искаме и други
да забъркаме в нашия страх, за да може всички да се страхуваме. Ако някой ни
дава кураж, не ни харесва много. Не, не, ще се проваля! Нашият наркотик се
казва страх и когато някой не ни го дава, се изнервяме. Дълбоко в нас не искаме
утеха, искаме нашето нещастие, искаме нашето хленчене, искаме нашето мърморене.
Трябва да отърсим малко глава, за да се махне това нещо и да кажем– ще ходя със
сила и устойчивост в живота! Бог ни е дал не дух на страх, а на сила. Бог ти е
дал сила и можем да успеем.
Когато бях малък и ходех на църква, в неделните училища ми казваха: Ела
близо до Бога, ще си прекараш хубаво! Ела близо до Бога да ти се разрешат
проблемите, ела близо до Бога, там всичко е розово! Нещо такова. Отидох
близо до Бога като дете, но, израствайки, видях, че близо до Бога не си
прекарваш чак толкова добре, има и много проблеми, много страхове, много
тревоги, много неуспехи, много удари, много шамари. Затова предварително трябва
да си подготвен да знаеш, че поемаш по път, по който и през трусове ще минем, и
ще се поколебаем, и ще се объркаме, и ще се измъчим, но няма да се стъписаме.
Ще успея, защо чрез всичко това ще стана свят, ще стана мъдър, ще стана зрял
човек. Не става по друг начин. Чрез премеждията в живота ще видим Божието лице.
Влязъл си в Църквата? Подготви се да минеш през премеждия. Сякаш детето казва
на майка си: „Мамо, от деня, в който влязох в училището, този учител все
упражнения ни дава, какво ще стане?“
Какво ще стане? Ваканцията свърши! Това ще рече училище - ще правиш
упражнения, Бог те обича, как ще ти го докаже? Като обучи душата ти да се научи
да търпи, да обича, да прощава. Тези неща не се научават без премеждия, без
изпитания, без страхове в живота. Това, което те плаши, те прави по-силен.
Накрая те прави силен. Не съществува друг път. Ако вие знаете друг път. . .
Когато правиш това, влизаш в християнския живот близо до Бога подготвен за
това, че ще минеш и през трудности и не се изненадваш. Не падаш от облаците, не
казваш – какво е това, което ми се стовари? Това е животът. Няма светец, който
да не е имал такива мигове в живота си - той се е страхувал и ужасявал, минал е
през тревоги, изпитания, изкушения. Всички ще минем през това и не е вярно
това, което ми каза един човек: „Този, който вчера дойде в църквата и те
заговори, му се удивявам, много е щастлив, виждам го, че постоянно се радва,
няма нищо, което да го плаши!“
Аз отвърнах: „Не мога да ти кажа негови лични неща, но дори и този, на
който ти се дивиш, на когото завиждаш, всъщност не го познаваш. Ако вникнеш в
душата му, ще видиш, че и той има лични проблеми, с децата, с парите, тайни
болести; няма да каже всичко на тебе. Той очаква резултатите за рак от лекаря и
се усмихва на хората. Какво, да седне да каже: знаете ли, треперя, усмихвам ви
се, но треперя, защото страдам от някаква болест? Не го казва, а ти му
завиждаш, но всички в себе си имат нещо, което ги плаши. Всички. И мене да
попитате и да кажете, и ти, който говориш това, нямаш ли нещо в себе си? И аз
имам нещо - мисля за бъдещето, за това какво ще стане в живота ми, за болести,
за родители, за мене, всички имаме поводи да се страхуваме, но по този начин
душата ни може да укрепне, да узреем и да пуснем корени в Божия живот.
Един светогорец казваше:
- Обичам много моя духовник и му дължа огромна благодарност за едно нещо в
живота ми!
- Какво?
- Научи ме да разбера веднъж завинаги, че в живота съществува и болка, и
радост. Каза ми истината и когато отивах, и му казвах, че минавам през
изкушения, той ми казваше: Ти какво очакваше? Не разбирам. Когато
исках да плача уж от притеснение, той ми казваше. Не плачи! Стъпи на
нозете си и се укрепи! Остави тези сантименталности!
Това е сантименталността на твоя зле разбран егоизъм. Научи се, че в живота
радостта и болка ще бъдат винаги заедно. Днес се смееш, утре ще плачеш,
вдругиден обаче пак ще се смееш. Затова не се страхувай. Разбери го веднъж
завинаги. И се научи, ми каза той, когато в живота всичко върви добре, да се
радвам и да благодаря на Бога. И когато имам скръб, изпитание, да казвам,
добре, така е, такъв е животът. Той ме научи как душата ми да укрепва и да
разглеждам живота по този начин.
Не знам дали сте разбрали, че реално животът е мрежа от болка и щастие, от
радост и страх. Учените казват, и особено детските психолози, че когато човек
се ражда и излиза от утробата на майката, първото нещо, което чувства, е много
силен страх. Защо? Младенецът се ужасява, излиза от тишината, щастието и
топлината на майчината утроба.
Има нещо добро в страха, а именно, че ни прави по-човечни. Например
майката, чиито деца отсъстват, или синът й е в казармата и чуе друга майка с
подобен проблем, тя й съчувства и й казва - зная какво чувстваш. И аз
се тревожа, и както ти мислиш и се страхуваш за детето си, така и аз го мисля.
Жената, която в семейството си е минала през болести, болници, спешно
отделение, когато чуе някоя друга жена с подобни проблеми, й състрадава.
Страхът ни сближава, прави ни по-състрадателни, по-обични и сплотени помежду
ни. Има хора, които са получили помощ от други, докато преди са казвали – аз
нямам нужда от никой! Нямам нужда в живота, сам ще се справя! И
е дошъл часът и този, който се е правел на жесток, сега го хранят, вършат му
услуги, а той казва – благодаря ти! Страховете в живота,
проблемите в живота ме направиха по-човечен. И приех оказаната помощ. И ти
благодаря, че ми помагаш! Някога мислех, че сам ще успя.
Направи ми впечатление, когато преди няколко дена по новините видях този
човек, който каза, че преди давал дрехи и хранителни продукти на един храм на
Атинската архиепископия, но този път сам отишъл да вземе. Икономическата криза
го накарала да се ужаси и да се плаши за бъдещето и живота; и този човек, който
някога давал милостиня на другите, сега стигнал дотам да казва: ще ми дадете ли
едно яке? Това обаче го смирило и го направило истинен и автентичен човек.
Повечето от нас сме хора от витрината. Когато се страхуваш, си истинен, тогава
изчезва „изрядното” поведение на нашата култура и изкарваме нашето истинско аз.
Затова, когато човек се окаже на погребение, в болница, там той може да вика,
да крещи, да плаче и пада фалшивата маска на „изрядния” човек, който
казва: зная всичко, силен съм! Чрез нашата болка и страхове ставаме
автентични и истински хора.
Когато ни предстои да се уплашим или да срещнем човека, от който се
страхуваме, много е важно предварително да се подготвим психически. С други
думи, да не отиваме неподготвени на тази среща. Независимо дали това ще е офис,
където отиваме на интервю за работа, или друго място. Св. пророк Давид казва:
подготвих се и не се смутих! Когато предстои нещо да ти се случи, не отивай
така директно, седни вкъщи, преживей го предварително в душата си и кажи – ще
отида в офиса; или мъжът се връща и днес направих разходите, които направих,
задава се буря, нека седна да се подготвя, да не говоря рязко, за да не ме
обхване паника за това как ще му го кажа, как ще ми говори, как ще му отговоря.
И да не мисля постоянно за злото, че ще се скараме, а да казвам - ще му го кажа
спокойно и когато той се ядоса, ще променя темата, ще се подготвя. Умът ти не
трябва да се върти постоянно около проблема. Защото, когато много се страхуваш
от нещо, накрая го искаш. Защото сякаш го търсиш. Когато се страхуваш от нещо,
сякаш казваш на Бога – на мене, Боже, вярата ми, дълбоката ми вяра е, че ще се
проваля. След като го знам ще се проваля. И Бог казва– да бъде според вярата
ти. След като си го повярвал, да стане! Какво си повярвал? Че в пет и петнайсет
вечерта, когато ти е шофьорският изпит, казваш: изключено е, ще ме скъсат!
Както си го казал, така и станало. Защо? Защото в себе си не си се доверил на
Бога, не си повярвал. Оставил си страхът да доминира и да те завладее. След
като си го оставил, така е и станало. Затова, когато отиваме да срещнем някой
труден човек, е много важно предварително да го почувстваме в Божията любов и
помощ, с надежда и вяра. Нека гледаме на другия сякаш е наш брат, който ме
обича и е добър човек. Отиваш на интервю за работа в някоя компания, но когато
в себе си кажеш, колко е суров този човек, изключено е да се съгласи с това,
което ще му поискам! - ти си вече си предразположен да създадеш сблъсък. Или
детето ти излиза вечерта, трябва да подготвиш душата си и да кажеш: детето ми
ще прекара една хубава вечер, няма да има нерви между нас, а любов, да го
чувстваш, да казваш молитвата си Господи Иисусе Христе, дай ни мир и ще
повярвам, че настъпва мир в къщи.
Душевната подготовка за всеки един страх в живота е много важна. И когато
стане нещо в живота ти и те уплаши, същественото е да се научиш бързо да се
връщаш в пътя на спокойствието и мира. Нещо е станало и си се притеснил.
Станало е нещо и си се уплашил. Добре. Колко ще продължи това, колко? Две дена?
Три? Спри го обаче в даден момент и не се връщай постоянно към тези страхове.
Подмини го, не го живей постоянно в душата си и да живееш със спомена за него.
Някой се е отнесъл зле с тебе в миналото, наранил те е и оттогава си се
уплашил. Да, но животът се е променил, минали са три години, откакто си се
разделила с него. Но тя мислела за това и се страхувала за всички бъдещи
запознанства - аз претърпях раздяла. Да, ти се раздели; кога? Миналата година?
Да, но сега пак се страхувам, че ще се проваля. Това обаче не е истина. Не
оставяй страхът от миналото да напоява твоето настояще и бъдеще, сложи точка и
кажи - „предишното се мина” (Откр. 21:4). Как казва св. ап. Павел: “като
забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене” (Фил.
3:13). Предишното се мина, уплаших се, ужасих се, добре. Сега бъдещето ще е
по-добро.
Нашият ум има навик да се прилепва повече към това, което ни плаши,
отколкото към това, което ни дава кураж и надежда. Да внимаваме в това, нека
слагаме просветлената Божия логика и да казваме – това не е истина, това е от
ума ми, така, не е истина, както го вярвам, не се плаши!
И внимавайте със стомаха си, защото от много притеснения и страхове
стомахът се разболява. Страховете увреждат и тялото. Когато настъпи часът и
излъчваме смут, страх и тревога, това ни разболява и отиваш при лекаря и му
казваш:
- Боли ме стомахът!
И лекарят те пита:
- Какво има?
- Докторе, притеснения.
- Защо? Синът ми намери една…, животът не върви добре.
- И ти защо имаш такава тревога? Остави детето си на Бога!
- Не мога. Страхувам се!
От страха, който не се превръща в доверие, тялото ти се разболява. Всички
болести - голяма част от тях - тръгват от душевни напрежения, тревоги,
страхове.
О. Софроний Сахаров от Есекс казва нещо много хубаво: Когато
възлюбих Бога, след това видях всички други неща по различен начин. Идват
моменти в живота, когато обикваш Бога и живееш нещо много силно с Него, тогава
филтрираш всичко друго през това ново богопознание и то не те плаши. Той казва
- дадено ми беше друго зрение и друг слух. От Бога ми беше даден нов
поглед и нови уши. Чувам и гледам живота по друг начин.
Една жена в интензивното отделение ми каза: „След това, което преживях, от
нищо не се страхувам в живота! Ако два месеца ходиш по болници и чуеш това,
което аз чух. . .в живота вече не ме плашат нещата, както преди.“
Следователно, ако живеем с Бога и преживеем някакво мощно преживяване на
безстрашие, единство и любов с Него, тогава всички останали неща няма да ни
влияят. Ще ги разглеждаме много хладнокръвно. Например ще ти се обадят по
телефона, ще ти кажат нещо тъжно и коленете ти няма да омекнат. Естествено,
това не става веднага, а от 50-те нагоре; не по-рано. Защото понякога
чувстваме, че уплашени влизаме в Църква и уплашени излизаме. Тоест разболяваме
се от страхове. Трябва да кажем: сега Бог ме укрепи, сега от нищо не се
страхувам! Сега, както казва св. Антоний Велики - аз не се боя от Бога, а
Го обичам. И ако чувстваш, че обичаш Бога, не се страхуваш от нищо в живота,
каквото и да стане. Станало е земетресение, пада къщата и светецът казва къщата
рухна, добре. Ама какво ще стане? Дали душата ми е отдадена на
Бога? Това е като влюбеният - каквото и да му кажеш, не му влияе, не
го интересува, другаде е, какво и да стане, и пари да няма, той казва: Аз
днес живея моето щастие, моята любов! Това нещо, ако някога го
преживеем, ще бъде много силно. Нека не ни плашат нещата от този свят, защото
ще сме докоснали неща от друг опит, от Бога. Към това трябва да се стреми
нашата душа.
И тъй, нека помним, че любовта пропъжда страха. Когато обичаш, не може да
се страхуваш. Когато обичам някого, го доближавам като малкото дете, което
всички обича чувства свои. Ние, колкото повече растем, толкова повече се
дистанцираме и плашим. Когато обичаш, не се плашиш, чувстваш доверие към всички
и доверяваш живота си на Бога, както Той подреди нещата. . .
Превод Константин Константинов
Няма коментари:
Публикуване на коментар